— Летище Сийб.
Шофьорът кимна и се включи в движението, без да даде мигач, просто се намърда в натоварения обеден трафик. Омаха се облегна назад на седалката до брат си.
— Никога не съм те виждал толкова нервен — каза Дани.
— Какви ги говориш? Нервен? Бесен съм. Дани погледна през прозореца.
— Да бе… сякаш мисълта, че ще се срещнеш лице в лице с бившата си годеница не ти е скъсила малко фитила тази сутрин.
— Сафиа няма нищо общо с това.
— Ъхъ.
— Нямам никаква причина да бъда нервен.
— Продължавай да си го повтаряш, Омаха.
— Млъкни.
— Ти млъкни.
Омаха поклати глава. И двамата редовно не си доспиваха, откакто бяха пристигнали тук преди две седмици. Имаше хиляда и една подробности, за които да се погрижиш, ако искаш да организираш експедиция за толкова кратко време — разрешителни, документация, да наемеш охрана, работна ръка и камиони, да си осигуриш достъп до въздушна база Тумрайт, да закупиш достатъчен запас преносима вода, петрол, оръжия, сол, сухи химически тоалетни, да организираш персонала. И всичко това се беше стоварило върху раменете на братята Дан.
Неприятностите в Лондон бяха забавили пристигането на Кара. Ако тя беше пристигнала тук по план, подготовката за експедицията щеше да мине значително по-гладко. Лейди Кенсингтън беше легендарна фигура в Оман, местната майка Тереза, голямата филантропка. Из цялата страна музеи, болници, училища и сиропиталища се кичеха с благодарствени плочи с нейното име. Нейната корпорация помагаше да бъдат спечелени многобройни доходоносни договори — за петрол, минерални залежи и прясна вода — за страната и народа.
Но след инцидента в музея Кара беше помолила братята да се снишат и да не споменават името й, освен ако не е крайно необходимо.
Така че Омаха изгълта килограми аспирин.
Таксито излезе от бизнес района на Маскат и пое през тесните улички покрай каменните стени на стария град. Движеха се след камион, натоварен с борови дървета, който оставяше пътека от сухи иглички след себе си.
Коледни елхи. В Оман.
Така стояха нещата в отворения към — Запада Оман — мюсюлманска страна, която празнуваше рождението на Христос. Това можеше да се обясни с личното отношение към тези неща на главата на оманската монархия султан Кабус бин Сайд. Получил образованието си в Англия, султанът беше отворил страната си към широкия свят, осигурил бе значителни граждански права на народа си и беше модернизирал инфраструктурата на страната.
Таксиджията включи радиото. Откъс от Бах се понесе от колоните. Любимият композитор на султана. По силата на кралски декрет по обед беше разрешено да се пуска само класическа музика. Омаха погледна часовника си. Пладне.
Погледна през прозореца. Сигурно е хубаво да си крал, Дани се обади:
— Мисля, че ни следят.
Омаха погледна към брат си да види дали не се майтапи. Дани надничаше над рамото си.
— Сивото беемве, четири коли назад.
— Сигурен ли си?
— Беемве е — убедено каза Дани. А Дани — типично юпи, което обожаваше всичко произведено в Германия — разбираше от коли. — Забелязах същата кола паркирана близо до хотела ни, после пак я видях на входа към паркинга пред природонаучния музей.
Омаха присви очи.
— Може да е съвпадение… същата марка, но различни коли.
— Пет-четиридесет-и. Хромирани тасове по поръчка, тонирани стъкла. Дори…
Омаха го прекъсна.
— Дрънкаш като продавач на коли в автосалон. Стига толкова, вярвам ти.
Но ако наистина ги следяха, възникваше един много важен въпрос.
Защо?
Замисли се отново за кръвопролитието и насилието в Британския музей. Дори тукашните вестници бяха писали за него. Кара го беше предупредила да бъде много внимателен и да не вдига шум около експедицията. Той се наведе напред.
— При следващата пресечка свий надясно — каза на арабски. Надяваше се или да се отърве от опашката, или поне окончателно да се убеди, че ги следят.
Шофьорът не му обърна внимание и продължи право напред.
Омаха усети как стомахът му се свива от внезапен пристъп на паника. Опита да отвори вратата. Беше заключена.
Подминаха отбивката към летището.
Бах все така се лееше от колоните.
Той дръпна отново дръжката на вратата.
По дяволите!
12:04
Над Средиземно море
Сафиа гледаше книгата в скута си, сляпа за думите. През последния половин час не беше обърнала и една страница. Напрежението опъваше нервите й. Мускулите на раменете й се бяха свили на възли, а зъбите я боляха от тъпото главоболие.
Погледна навън към облените в слънце сини простори. Без нито едно облаче. Огромно празно платно. Сякаш напускаше един живот и пътуваше към друг.