Което до голяма степен беше точно така.
Изоставяше Лондон, апартамента си, каменните зидове на Британския музей, всичко, което през последните десет години беше смятала за сигурно пристанище. Но тази сигурност се беше оказала илюзорна, толкова крехка, че се разби само за една нощ.
Ръцете и отново се бяха оцапали в кръв. Заради нейната работа.
Раян…
Сафиа не можеше да изтрие от спомените си краткия проблясък на изненада в очите му, когато куршумът го отдели от този свят. Минали бяха седмици, а тя все още често изпитваше нужда да мие лицето си, понякога посреднощ. Кафяв сапун и студена вода. Нищо не отмиваше спомена за кръвта.
И макар да си даваше сметка за илюзорната природа на сигурността, обещана й от Лондон, градът все пак се беше превърнал в неин дом. Там тя имаше приятели, колеги, любима книжарница, кино, в което прожектираха стари филми, кафене, където сервираха съвършеното капучино с карамел. Животът й се беше вписал в улиците на Лондон.
А да не забравя и Били. Беше оставила котарака си при Джулия, биоложка от Пакистан, която живееше под наем в апартамента под нейния. Преди да тръгне, Сафиа бе шепнала дълги обещания в ухото на котарака, обещания, които се надяваше да изпълни.
И въпреки всичко Сафиа се притесняваше до мозъка на костите си. Част от тревогата й беше необяснима, нещо като всепоглъщащо усещане за зла орис. Тя плъзна поглед из салона. Ами ако всички тях ги сполети съдбата на Раян, ако свършат в градската морга, а после ги погребат в някое студено гробище с падането на първия сняг?
С това тя просто не можеше да се справи.
Дори мисълта за това превръщаше вътрешностите и в лед. Дишането дереше болезнено стегнатото гърло. Ръцете й започваха да треперят. Сафиа се помъчи да спре навреме вълната от паника, чиито признаци познаваше толкова добре. Концентрира се върху дишането си, насочвайки мислите си навън, далеч от собствения си уплашен център.
Приспивното жужене на двигателите беше накарало всички други да свалят назад облегалките на креслата си и да поспят малко, докато летяха на юг. Дори Кара се беше оттеглила в частните си покои — но не за да дремне. Приглушен шепот стигаше до Сафиа през вратата. Кара се готвеше за пристигането им, уреждайки последните досадни подробности. Спеше ли въобще напоследък?
Някакъв шум привлече вниманието на Сафиа. Пейнтър Кроу стоеше до креслото й, появил се там сякаш с магия. Носеше висока чаша с ледена вода в едната ръка, а с другата й подаде малка кристална чашка, пълна догоре с кафеникава прозрачна течност. Бърбън, ако се съдеше по миризмата.
— Изпий го.
— Не ис…
— Просто го изпий. Не сърбай. Глътни го наведнъж. Ръката й се вдигна и взе чашката, по-скоро защото я беше страх да не се разлее, отколкото от желание да изпълни заръката му. Не бяха говорили от онази кървава нощ, освен дето тя му беше благодарила набързо, след като я бяха спасили.
Той се настани на съседното място и махна към питието в ръката и.
— Давай.
За да избегне спора, тя вдигна чашата и изля съдържанието и в гърлото си. То я изгори по целия си път надолу, изпълни ноздрите й, после се слегна с огнена топлина в стомаха й. Върна му чашата.
Той размени празната за високата чаша с водата.
— Газирана вода с лимон. Сърбай по малко.
Сафиа го направи, като държеше чашата с две ръце.
— По-добре ли си? Тя кимна.
— Нищо ми няма.
Кроу я гледаше, облегнат на едно рамо, за да вижда лицето й. Тя предпочиташе да не го поглежда в очите и погледът и се задържа върху протегнатите му крака. Той кръстоса глезени и чорапите му се показаха. Черни.
— Не си виновна ти.
Тя застина. Толкова ли личеше чувството й за вина? Смути се.
— Не си — повтори той. В гласа му нямаше загриженост, с каквато други се бяха опитвали да я успокоят — колеги, приятели, дори полицейският психолог. Гласът на Пейнтър беше само и единствено делови.
— Раян Флеминг се е озовал на лошо място в лош момент. И толкова.
Очите й се стрелнаха към него, после се отклониха отново, Усещаше жегата в него, също като бърбъна, топъл като уиски и мъжествен. Намери сили да заговори, да възрази.
— Раян нямаше да е там… ако… ако аз не бях останала да работя толкова до късно.
— Глупости!
Категоричността му я стресна. Пейнтър продължи:
— Флеминг беше в музея заради нас. Заради Корал и мен. Присъствието му там през онази нощ нямаше нищо общо с теб или с артефакта, който ти откри. Нас ще обвиниш ли?
Част от нея ги обвиняваше, малка част. Въпреки това Сафиа поклати глава, защото знаеше чия е истинската вина.
— Крадците искаха да се докопат до сърцето, което аз открих.