Полицейските сирени виеха вече съвсем близо до пазара Ако Дани беше устискал още минутка…
Стрелецът държеше пушката си с приклада на рамото насочена напред, и се приближаваше леко приклекнал, явно не беше новак. Омаха стисна юмруци. Ще трябва да избие пушката високо, после бързо да приклекне.
Преди да е помръднал, собственикът на магазинчето хукна напред, изцяло в полезрението на Омаха. Размахваше ветрило в едната си ръка, а с другата си бършеше носа.
— Хасасея — измърмори той и занарежда някакви кошници над главата на Омаха, ругаейки настинката си. Престори се на изненадан при вида на стрелеца, вдигна високо ръце, изпусна ветрилото и заотстъпва назад.
Стрелецът изпсува приглушено и му махна с пушката да се скрие отзад. Той се подчини, мина зад един нисък тезгях и покри главата си с ръце.
Откъм входа за пазара скърцане на спирачки обяви пристигането на оманската полиция. Сирените виеха.
Стрелецът погледна натам, после направи единственото възможно нещо. Пристъпи към голямата делва, която скриваше Дани, и мушна пушката си вътре. След като се огледа за последно, свали маската си и също я хвърли в делвата. После, замятайки полите на пясъчножълтата си роба, се устреми към центъра на пазара с явното намерение да се смеси с купувачите.
Анонимен.
Само че Омаха си беше държал очите отворени на четири. И беше видял лицето, нейното лице.
Смугла кожа, дълбоки кафяви очи, татуирана сълза под лявото око.
Бедуинка.
След като изчака малко, Омаха излезе от скривалището си. Дани също изпълзя от своето. Омаха му помогна да се изправи.
Появи се собственикът и се зае да оглажда придирчиво робата си.
— Шук ран — измърмори през окървавения си нос Дани благодарност към стареца.
С типичната склонност на местните хора да омаловажават постъпките си мъжът сви рамене.
Омаха извади още една банкнота от петдесет риала и му я подаде.
Съдържателят скръсти ръце с дланите надолу.
— Калас. — Вече бяха сключили сделка. Би било обида да се пазари отново за същото нещо. После старецът отиде до една купчина кошници и издърпа най-горната. — За теб — каза той. — Подарък за хубава жена.
— Би кам? — попита Омаха. Колко? Мъжът се усмихна.
— За теб? Петдесет риала.
Омаха му върна усмивката, понеже знаеше, че са го преметнали, но въпреки това му подаде банкнотата.
— Калас.
Тръгнаха към входа на пазара и Дани го попита носово:
— Защо, по дяволите, онези момчета се опитаха да ни отвлекат?
Омаха сви рамене. Нямаше представа. Явно Дани не беше успял да огледа нападателя. Не момчета… момичета. Като се замислеше сега… за начина, по който се движеха… като нищо може всичките да са били жени.
Омаха си представи отново лицето на жената с пушката. Кожата й грееше под лъчите на слънцето.
Приликата бе изумителна.
Жената толкова приличаше на Сафиа, че можеше да йе сестра.
7.
СТАРИЯ ГРАД
2 декември, 17:34
Международно летище „Сийб“
Пейнтър вървеше зад дрънчащата количка, натоварена с оборудване и екипировка. Пистата беше толкова нажежена, че въздухът над нея сякаш вреше, а кислородът се изпаряваше и оставаше само тежката, изгаряща дробовете влага.
Пейнтър размаха ръка пред лицето си. Не за да се охлади, което тук не беше възможно, а просто да раздвижи въздуха, колкото да си поеме дъх.
Поне най-накрая отново се движеха. Бяха ги забавили три часа, през които стояха затворени в самолета заради засилените мерки за сигурност след опита за отвличане на двама от хората на лейди Кенсингтън. Явно ситуацията беше овладяна в достатъчна степен, щом най-после им бяха позволили да слязат от самолета.
Корал вървеше до него, нащрек, очите й гледаха на четири. Единственият признак, че следобедната жега се отразява на партньорката му, бяха миниатюрните капчици пот по гладкото й чело. Беше покрила светлорусата си коса с бежова кърпа, дадена и от Сафиа, част от традиционната оманска носия, наречена „лихаф“.
Пейнтър примижа, загледан напред.
Ниското слънце хвърляше трептящи миражи по пистата и се отразяваше във всяка повърхност, дори и в мръсносивата сграда, към която се придвижваше вкупом групата им. Придружаваха ги омански митнически служители, а от двете им страни се нижеше малка делегация, пратена от султана.
Султанските хора бяха натруфени в мъжки национални носии — бели роби без яка с дълги ръкави, които се наричаха „дишдаша“, покрити с черни плащове със златна и сребърна бродерия по краищата. Носеха и памучни тюрбани в различни цветове и шарки, както и кожени колани със сребърна украса. На тези колани всеки от мъжете носеше „канджар“ в кания, традиционния кинжал тук. В този случай бяха кинжали Санди, от чисто сребро или злато, белег за висок обществен ранг, ролексите на оманските богаташи.