Кара, следвана от Сафиа и нейния дипломант, разговаряха разгорещено с мъжете от делегацията. Изглежда хората, натоварени да организират експедицията на местна почва, Доктор Омаха Дан и неговият брат, бяха задържани от полицията. Подробностите около осуетеното отвличане все още бяха твърде оскъдни.
— А Дани добре ли е? — попита Сафиа на арабски.
— Добре е, добре е, милейди — увери я един от мъжете. — Разкървавен нос, нищо повече. Вече са се погрижили за него бъдете спокойна.
Кара се обърна към главния сред тях:
— И кога можем да тръгнем?
— Негово величество султан Кабус лично се разпореди за транспортирането ви до Салала. Няма да има повече неприятности. Само ако бяхме разбрали по-рано… че вие лично ще придружавате…
Кара махна с ръка.
— Няма значение. Стига да не ни забави нещо друго.
Отвърнаха и с поклон. Фактът, че високопоставеният служител не се беше засегнал от троснатите й думи, говореше много за влиянието на лейди Кенсингтън в Оман.
Дотук с намерението да не се вдига шум около експедицията, помисли си Пейнтър.
Насочи вниманието си към придружителката на Кара. Тревога дълбаеше бръчици в ъгълчетата на очите й. Краткотрайният й душевен покой в края на полета беше изчезнал, когато се разбра за неприятностите тук. Тя стискаше куфарчето в две ръце и отказа да го остави заедно с древния му товар на количката за багаж.
И все пак една решителна искрица светеше в очите й, или пък беше само отражение от златните точици в зелените й ириси. Пейнтър си спомни как висеше от стъкления покрив на музея. Долавяше голяма сила у нея, скрита надълбоко, но все пак я имаше. Дори и земята тук сякаш го усещаше. Слънцето, което се отразяваше ядно във всичко друго тук, галеше нейната кожа, сякаш да я посрещне с добре дошла, и отливаше чертите и в бронз. Красотата й, приглушена преди, сега грееше по-ярко, като скъпоценен камък в съвършен обков.
Най-накрая групата им стигна до частния терминал и вратите се отвориха към хладния оазис на климатика. Това беше ВИП-салонът. Престоят им в този оазис обаче се оказа кратък. Митническите процедури бяха претупани набързо в присъствието на султанската делегация. Едва погледнаха паспортите им, колкото да им ударят визови печати. После петимата се разделиха в две черни лимузини — Сафиа, дипломантът й и Кара в едната, Корал и Пейнтър в другата.
— Изглежда не оценяват по достойнство компанията ни — отбеляза Пейнтър, докато се качваше в просторната лимузина.
Настани се на седалката. Корал седна до него.
Отпред до шофьора месест ирландец държеше пушка. Имаше и голям пищов в презраменен кобур. Пейнтър забеляза и два ескортиращи ги автомобила — един пред лимузината на Кара, другият отзад. Явно никой не искаше да рискува с безопасността.
Пейнтър извади от джоба си клетъчен телефон, който имаше кодиращ сателитен чип за достъп до компютърната мрежа на Министерството на отбраната, както и дигитална камера с шестнайсет мегапиксела и възможност за моментално изпращане и приемане.
Никъде не ходеше без него.
Измъкна малка слушалка и я пъхна в ухото си. Миниатюрен микрофон висеше от кабела на нивото на устните му. Изчака, докато сателитният телефон препредаваше кодирания опознавателен сигнал, който пресече земното кълбо и откри един конкретен човек.
— Командир Кроу — най-после се чу глас откъм слушалката. Беше на доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма.
— Сър, кацнахме в Маскат и пътуваме към седалището на Кенсингтън. Обаждам се да проверя дали сте получили някаква информация за нападението върху хората, натоварени с организирането на експедицията тук.
— Получихме предварителните полицейски доклади. Били са отвлечени направо от улицата. Фалшиво такси. Звучи като типичен опит за отвличане срещу откуп. Често срещана форма за набиране на средства по онези места.
Пейнтър обаче долови подозрението на гласа на Макнайт. Първо неприятностите в музея… а сега и това.
— Мислите ли, че може да има връзка със случилото се в Лондон?
— Твърде рано е да се каже.
Пейнтър си представи гъвкавата фигура, изчезваща зад ниския зид на покрива на музея. Все още усещаше тежестта на пистолета на Касандра в ръката си.
Два дни след ареста в Кънектикът тя беше изчезнала. Полицейската кола, която я транспортирала до летището, била нападната от засада, двама мъже загинали, а Касандра Санчес изчезнала като дим. Пейнтър не беше предполагал, че пак ще я види някога. Как беше свързана тя с всичко това? И защо?