Сафиа плъзна поглед из градината, където беше играла като дете. Печени червени плочи покриваха алеите между повдигнати лехи с рози, подрязани живи плетове и артистично подредени многогодишни растения. Английска градина, частичка от Британия в центъра на Маскат. Като контраст четири големи финикови палми растяха в ъглите, засенчвайки голяма част от градината.
Спомени се сливаха с настоящето, събудени от уханието на пълзящия жасмин и наситения песъчлив лъх на стария град. Призраци се плъзгаха по сенчестите алеи, оживели образи от миналото.
В средата на градината весело шуртеше традиционен оманийски фонтан с осмоъгълен басейн. Сафиа и Кара обичаха да се плискат в него през особено горещи и прашни дни, навик, който Кариният баща не одобряваше. Сафиа и досега чуваше уж възмутените му викове, ехтящи в стените на градината, когато се върнеше от някое съвещание на управителния съвет и ги свареше излегнати в басейна на фонтана. „Приличате на изхвърлени на плажа тюлени.“ Случваше се обаче да събуе обувките си и да нагази при тях.
Кара мина покрай фонтана, без да го погледне. Горчивината в думите и върна Сафиа към настоящето.
— Първо приключението на Омаха… а сега и проклетото време! Докато успеем да тръгнем, половината арабски свят ще знае за екскурзията ни и няма да имаме минутка спокойствие.
Сафиа я последва, като остави на другите да разтоварят багажа от лимузините. Пейнтър Кроу вече беше съобщил лошите метеорологични новини. Лицето му беше останало спокойно през цялото време. „Направо е срамота, че не можете да си купите хубаво време“, нагло беше завършил той. Изглежда му доставяше удоволствие да дразни Кара. Но след всичките усилия на приятелката и да не допусне двамата американци до експедицията Сафиа едва ли можеше да го вини.
Тя настигна Кара при арковидния вход към стария дворец — триетажна сграда, облицована с варовик. По горните етажи се кипреха засенчени балкони, поддържани от орнаментирани колони. Морскосини плочи обточваха всички вътрешни повърхности на балконите, успокоително хладни за окото след ослепителния блясък на слънцето.
Кара изглежда не намираше утеха в завръщането си у дома лицето й беше изопнато, мускулите на челюстта й — напрегнати.
Сафиа се чудеше доколко избухливостта й е плод на естествено раздразнение или е химически предизвикана.
— Бурята не е проблем — увери тя приятелката си. — И без това смятахме първо да отидем в Салала, за да огледаме гробницата на Наби Имран. Градът е на океанското крайбрежие, далеч от всякакви пясъчни бури. Сигурна съм, че ще се забавим там поне една седмица.
Кара пое дълбоко дъх.
— Ами онази история с Омаха? Надявах се да не се вдигне много шум…
Прекъсна я някаква врява при портата. И двете жени се обърнаха.
Оманска полицейска кола с въртящ се буркан, но без вой на сирена, спря до двете лимузини. Задните врати се отвориха и слязоха двама мъже.
— Говорим за вълка… — промърмори Кара.
Сафиа откри, че внезапно и е станало трудно да диша, а въздухът е натежал.
Омаха…
Времето забави ход, следвайки приглушения ритъм на сърцето в ушите й. Надяваше се, че ще има повече време да се подготви, да се настани, да набере смелост за срещата. Прииска й се да избяга и направи крачка назад.
Кара сложи ръка на гърба й за подкрепа.
— Ще се справиш — прошепна тя.
Омаха изчака брат си… после двамата минаха между черните лимузини. Дани имаше синини под очите си, носът му беше шиниран. Омаха го придържаше над лакътя. Беше със син костюм, сакото — преметнато през свободната му ръка, бялата риза — с навити ръкави, с петна от мръсотия и засъхнала кръв. Погледът му се задържа за миг върху Пейнтър Кроу, огледа го от горе до долу и чак тогава Омаха кимна за поздрав.
Сетне се обърна към Сафиа. Очите му се разшириха, а стъпката му се забави. Лицето му застина за миг, после колебливо се появи бавна усмивка, която скоро се разшири. Приглади няколко паднали на очите му кичура пясъчноруса коса, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Устните му изрекоха името й, а при втория опит успяха да го изрекат и на глас.
— Сафиа… Боже мой! — Изкашля се и забърза напред, зарязвайки брат си.
Преди тя да успее да го спре, той посегна и силно я прегърна. Миришеше на сол и на пот, познатият мирис на пустинята. Стисна ръката й.
— Радвам се да те видя — прошепна в ухото й.
Ръцете й се поколебаха дали да отвърнат на прегръдката.
Той се изправи и отстъпи назад, преди да е решила. Страните му се бяха зачервили.