Ала бедата пак я беше намерила.
Ръцете й трепереха. Стисна ги в опит да отблъсне нов пристъп на паника. Идеше и да пропълзи обратно в леглото и да се завие презглава с одеялото.
Били я гледаше и очите му отразяваха светлината на лампата.
— Нищо ми няма. Всичко е наред — тихо рече Сафиа повече на себе си, отколкото на котарака.
Не прозвуча убедително.
02:13 по Гринуич [21:13 източна време]
Форд Мийд, Мериленд
Томас Харди мразеше да го прекъсват, докато решава кръстословицата в Ню Йорк Таймс. Това беше вечерният му съботен ритуал, който включваше и голяма чаша четиридесетгодишно шотландско уиски и хубава пура. Огън припукваше в камината.
Облегна се назад в кожения стол и се загледа в решената наполовина кръстословица, после щракна химикалката си Монблан.
Деветнайсет надолу го накара да сбърчи чело — „Хора с изключителни умения“.
Докато се чудеше за отговора, телефонът на бюрото му иззвъня. Той въздъхна и вдигна очилата от върха на носа си към отстъпващата линия на косата си. Сигурно беше някоя от приятелките на дъщерите му, която се обажда да докладва как е минала срещата й през уикенда.
Наведе се напред и видя, че примигва петата линия — неговата. Само трима души имаха този номер — президентът, председателят на обединеното командване на сухопътните, морските и военновъздушните сили и заместникът му в Агенцията за национална сигурност.
Сложи сгънатия вестник в скута си и натисна червеното копче на линията. Това докосване щеше да задейства променящ се алгоритмичен код, които да възпрепятства всяко евентуално подслушване.
Вдигна слушалката.
— Харди слуша. — Директоре…
Той изправи гръб. Гласът не му беше познат. Гласовете на тримата, които знаеха номера, познаваше толкова добре, колкото гласовете на близките си.
— Кой е?
— Тони Ректър. Съжалявам, че ви безпокоя по това време.
Томас прелисти набързо тефтерчето в главата си. Вицеадмирал Антъни Ректър. Свързваше името му с четири букви: АИОП. Агенция за изследователски отбранителни проекти. Този отдел отговаряше за изследователската и развойната дейност в Министерството на отбраната. Имаха си мото — „Бъди пръв на мястото“. Ставаше ли дума за технологичен напредък, Съединените щати не можеха да са втори.
Никога.
Неясното чувство за надвиснала беда се засили.
— С какво мога да ви помогна, адмирале?
— Имало е експлозия в Британския музей в Лондон.
Последва подробно обяснение на ситуацията. Томас погледна часовника си. Бяха минали по-малко от четиридесет и пет минути от експлозията. Остана впечатлен от способностите на организацията, оглавявана от Ректър, която беше събрала толкова много разузнавателна информация за толкова кратко време.
Когато адмиралът приключи, Томас му зададе най-логичния въпрос.
— И какъв интерес има АИОП към експлозията? Ректър отговори.
На Томас му се стори, че в стаята внезапно е станало с десет градуса по-студено.
— Сигурен ли сте?
— Вече съм пратил екип на място, който да проучи точно този въпрос. Но ще ми е нужно съдействие от британското МИ5… или още по-добре…
Загатнатият вариант увисна във въздуха, неизречен дори по тази обезопасена линия.
Сега Томас разбра причината за този таен разговор. МИ5 беше британският еквивалент на собствената му организация. Ректър искаше от него да хвърли димна завеса, така че АИОП да си свърши работата, преди някой друг да се е досетил за откритието. А това включваше и британското разузнаване.
— Разбирам — най-накрая отговори Томас. „Бъди пръв на мястото.“ Помоли се да бъдат на ниво за тази мисия. — Разполагате ли с готов екип?
— До утре сутринта ще са готови.
Заради премълчаването на информацията Томас разбра кой ще се заеме с това. Написа гръцка буква в полето на вестника.
Σ
— Ще им разчистя пътя — каза той в телефонната слушалка.
— Много добре. — Линията прекъсна.
Докато оставяше слушалката, вече обмисляше какво да направи. Трябваше да действа бързо. Сведе поглед към недовършената кръстословица. Деветнайсет надолу.
Хора с изключителни умения…
Колко подходящо!
Взе химикалка и написа отговора с печатни букви.
СИГМА.
02:22 по Гринуич
Лондон, Англия
Сафиа стоеше пред заграждението — жълто-черна рамка с формата на буквата А. Беше скръстила ръце пред гърдите си, разтревожена, измръзнала. Димът пълзеше навсякъде. Какво се беше случило? Зад барикадата един полицай държеше портфейла й и сравняваше снимката на документа с жената пред себе си.