Доволна, Касандра насочи подемния си пистолет към балкона на горния етаж. В лявото си ухо чу жената да мърмори нещо. Звучеше неясно, като задавен вик насън:
— Не… не и този път…
Касандра натисна освобождаващия спусък на пистолета. Куката се отвори широко и литна във въздуха, повличайки спирали от тънък стоманен кабел. Чу се тънък съскащ звук. Куката мина над балюстрадата на балкона на третия етаж.
Касандра я застопори с рязко дръпване и се залюля от стената към градината долу. Вятърът свиреше. Кучета лаеха в съседна уличка. Тя се приземи, без да прекърши и една вейка, облегна се на стената до прозореца и се ослуша за шум от вдигната тревога.
Тишина.
Провери прозореца. Беше оставен леко открехнат. Вътре жената мърмореше насън.
Идеално!
20:18
Сафиа стои в чакалнята на голяма болница. Знае какво ще се случи. Вижда приведената куцукаща жена, която влиза в отделението. Лицето и тялото й са скрити от „берката“. Издутината под наметалото й сега се вижда. … Не като тогава.
Сафиа хуква като обезумяла през помещението да предотврати онова, което ще се случи. Ала деца се Тълпят в краката й, дърпат я за ръцете. Тя се опитва да ги отблъсне, но те започват да плачат.
Сафиа спира, не знае дали да ги утеши, или да продължи.
Напред жената изчезва сред хората пред регистритурата. Сафиа вече не я вижда. Но сестрата на регистратурата вдига ръка и сочи в нейната посока. Извикват името й. … както тогава.
Тълпата се разделя. Жената е огряна от собствена светлина, като ангел, наметалото й се разперва като криле.
Не, изрича безмълвно Сафиа. Не й достига дъх да проговори, да предупреди.
После ослепителна, експлозия, само светлина, без звук.
Зрението се възстановява само след миг… но не и слухът.
Тя лежи по гръб и гледа към мълчаливите пламъци, които облизват тавана. Скрива лицето си от горещината, но тя е навсякъде. С обърната настрани глава вижда проснати деца, някои горят, други са смазани от отломките. Едно момиченце седи с гръб към преобърната маса. Лицето му го няма. Друго се протяга към нея, но от лакътя надолу няма ръка, само кръв.
Сега Сафиа разбира защо не чува нищо. Светът се е превърнал в писък, проточил се до безкрайността, Писъкът не идва от децата, а от собствената и уста.
После нещо… …я докосна.
Сафиа се събуди рязко във ваната, задушена от същия писък. Той винаги беше някъде в нея и се опитваше да излезе навън. Тя покри устата си с ръка, изстена тихо, а всичко останало задържа вътре. Разтрепери се в изстиващата вода, силно обви ръце около гърдите си. Чакаше ехото на паниката да утихне.
Само сън…
Де да можеше да повярва. Твърде жив беше, твърде ярък. Все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Изтри челото си, но продължи да трепери. Искаше й се да отдаде реакцията си, съня, на изтощението — но щеше да е лъжа. Беше заради това място, заради тази страна, нейния дом. И заради Омаха…
Затвори очи, но сънят я чакаше само на крачка встрани. Не беше обикновен кошмар. Всичко това се беше случило. Всичко беше по нейна вина. Местният имам, свещен мюсюлмански водач, се беше опитал да спре разкопките на гробниците в хълмовете край Кумран. Тя не го беше послушала. Сметнала бе, че чистата наука е достатъчен щит.
Предишната година в продължение на шест месеца Сафиа беше разчитала една-единствена глинена плоча. Там се споменаваше за ръкописи, които изглежда бяха заровени на въпросното място, може би второ находище на известните свитъци от Мъртво море. Два месеца разкопки доказаха правотата й. Бяха открити четиридесет урни, съдържащи истинска библиотека от арамейски ръкописи — откритието на годината.
Но цената им се оказа висока.
Фанатична фундаменталиста група се засегна от оскверняването на това свещено за мюсюлманите място. И най-вече защото го беше направила жена, при това жена със смесена кръв и близки връзки със Запада. Без дори да подозира, Сафиа вече е била взета на мушка.
Само че невинни деца платиха с кръвта и живота си цената за нейното високомерие и наглост.
Тя беше една от тримата оцелели. Чудо, както го определиха вестниците, чудо я беше спасило.
Сафиа се молеше да няма повече такива чудеса в живота й.
Цената им бе твърде висока.
Отвори очи, пръстите й се свиха конвулсивно. Гняв си прояде път покрай скръбта и вината. Според психоаналитика, при когото ходеше, това било съвсем естествена реакция. Трябвало да си позволи да изпита тази ярост. Тя обаче се чувстваше засрамена от този гняв, на който нямаше право.