Изправи гръб във ваната. Водата се разплиска през ръбовете и се разля по плочките, оставяйки пътечка от жасминови листенца по пода. Останалите се полюшваха във водата около кръста й.
Под водата нещо докосна коляното й, меко като цвете, но по-тежко. Сафиа се напрегна, като заек, уловен във фаровете на кола.
Водата се успокои. Жасминовите цветчета скриваха дъното на ваната. После бавно и лениво цветният пласт се раздвижи на плавен зигзаг.
Сафиа замръзна.
Главата на змията се показа между цветчетата, няколко останаха залепнали по калнокафявата и кожа. Сивите очи станаха черни, когато защитният вътрешен клепач се плъзна надолу. Сякаш гледаха право в нея.
Сафиа веднага позна змията, още щом забеляза издайническия бял кръст отгоре на главата й. Echis pyramidum. Килимна змия. Всички омански деца бяха научени още от малки да я познават. Кръстният знак означаваше смърт, а не християнско спасение. Тези змии бяха характерни за района, обичаха сенчестите места, често висяха от клоните на дърветата. Отровата им поразяваше едновременно кръвта и нервната тъкан, фатална комбинация — от ухапването до смъртта минаваха по-малко от десет минути. Нахвърляше се на жертвата си с такава бързина и широк обхват, че навремето местните са вярвали, че може да лети.
Еднометровата змия плуваше през ваната право към Сафиа. Тя не смееше да помръдне, за да не я предизвика. Сигурно се е вмъкнала във водата, след като Сафиа беше заспала, търсейки влага, която да подпомогне смяната на кожата й.
Змията стигна до корема й, издигна се малко над водата, езикът й се подаде и се размърда сякаш да опита въздуха. Сафиа усети гъдел по кожата си, когато змията се приближи още повече. Кожата на ръцете й настръхна като от студ. Положи върховно усилие да не се разтрепери.
Не усетила опасност, змията се отпусна на корема й, плъзна се нагоре и бавно се придвижи по лявата й гърда. Спря да размаха отново език. Люспестата й кожа беше топла, а не студена. Движеше се мощно и гъвкаво.
Сафиа внимаваше собствените й мускули да са стегнати, неподвижни. Не смееше да диша. Но колко дълго щеше да издържи, без да си поеме дъх?
На змията изглежда й харесваше новото място и си стоеше неподвижна върху гърдата й. Поведението й беше много странно. Защо не я усещаше, не чуваше ли ударите на сърцето й?
Махай се… опита се да и внуши Сафиа с цялата сила на ролята си. Ако поне се оттеглеше в другия край на банята, в някое ъгълче, колкото Сафиа да се измъкне от ваната…
Гърдите вече я боляха силно от липсата на кислород, усещаше силен натиск зад очите си.
Моля те, върви си…
Змията отново вкуси въздуха с червения си език. Каквото и да усети, то изглежда я задоволи. Настани се като за дълга почивка.
Миниатюрни звездички затанцуваха пред очите на Сафиа, родени от липсата на кислород и напрежението. Помръднеше ли, щеше да умре. Дори ако вдъхнеше…
После някаква промяна в сенките привлече погледа и към прозореца. Кондензираната пара го беше запотила и не се виждаше почти нещо през него. Но нямаше и капка съмнение — вън имаше човек.
8.
ЗМИИ И СТЪЛБИ
2 декември, 20:24
Стария град, Маскат
— Къде, по дяволите, е Сафиа? — попита Омаха и погледна часовника си.
Бяха минали десет минути след уречения час, в който трябваше да се съберат всички. Жената, която помнеше от миналото, беше точна до маниакалност — навик още от Оксфорд. Именно вниманието й към подробностите я правеше толкова добър куратор.
— Не трябваше ли вече да е тук? — добави той.
— Бях наредила да й напълнят ваната — обяви Кара, която тъкмо влизаше в стаята. — Една прислужница тъкмо тръгна нагоре да й занесе чисти дрехи.
Кара влезе, наконтена с традиционна оманска рокля „тоб“ от надиплена червена коприна със златен филигран, избродиран по краищата. Главата и не беше покрита с друго, освен със спуснатата й кестенява коса, а на краката си носеше сандали на „Прада“. Както винаги тя задължително теглеше черта между традиционното и модерното.
— Вана? — изпъшка Омаха. — Тогава въобще няма да я видим тази вечер.
Сафиа обичаше водата във всичките й форми — душове, фонтани, пуснати кранове, къпане в потоци и езера, но най-много от всичко — ваните. Той често я беше майтапил за това, отдавайки го на пустинното й минало. „Можеш да махнеш момичето от пустинята, но и не пустинята от момичето.“ Заедно с тази мисъл се вмъкнаха и други неканени спомени за дълги споделени бани, за преплетени тела, смях, тихи стонове, за пара, която се издига от водата и кожата им.
— Ще дойде, когато е готова — защити Кара приятелката си, връщайки го обратно към настоящето. Кимна към иконома. — Ще сервираме лека оманска вечеря, преди да тръгнем след два часа. Моля, седнете.