Всички се настаниха по интереси. Пейнтър и Корал седнаха на една страна заедно с дипломанта Клей. Дани и Омаха седнаха заедно, а Кара зае самотния стол начело на масата.
По някакъв незабелязан сигнал прислугата се появи през вратата към кухнята. Носеха високо покрити подноси, някои ги държаха над главите си с една ръка. Други носеха по-големи подноси с две ръце.
След като всеки поднос биваше положен на масата, съответният прислужник отстъпваше умело назад, като вдигаше капака да покаже какво се крие отдолу. Явно всичко беше грижливо отрепетирано.
Кара назоваваше всяко сервирано ястие.
— Макбус… ориз с шафран върху агнешко. Шува… свинско, приготвено в глинена пещ. Машауи… пържена бяла риба, сервирана с ориз с лимон.
Назова и шепа други ястия с къри. Между цялото това разнообразие бяха сервирани и чинии с тънки овални хлебчета. Тях Омаха познаваше — вездесъщите омански хлебчета „рукал“, печени върху запалени палмови листа.
Най-накрая Кара завърши представянето на храната.
— И последно, медени кексчета, едни от любимите ми, със сироп от местното дърво елб.
— Какво… и няма овчи очи? — измърмори Омаха. Кара го чу.
— Можем да уредим и този деликатес. Той вдигна помирително ръка.
— Този път ще пасувам. Кара махна с ръка към сервираната маса.
— Оманска традиция е всеки сам да си сервира. Моля, заповядайте.
Гостите приеха думите й буквално и се въоръжиха с лъжици, вилици, черпаци и щипки. Омаха си напълни чаша от високата стомна. Кава. Оманско кафе. Дяволски силно. Арабите може и да странят от алкохола, но нямат предразсъдъци към кофеиновото пристрастяване. Сръбна голяма глътка и въздъхна. Горчивата жилка на гъстото кафе беше смекчена с кардамон, чийто ясно различим вкус се задържаше приятно в устата, след като си преглътнал.
Първоначално разговорът се завъртя около храната. В по-голямата си част се състоеше от изненадани възклицания по повод крехкостта на месото или лютивината на подправките. Клей изглежда се задоволи да напълни чинията си с медени кексчета. Кара почти не яде, заета да държи под око прислугата, като кимаше леко от време на време или завърташе глава, раздавайки по този начин нарежданията си. Омаха я оглеждаше, докато сърбаше кавата си.
Беше по-слаба, някак по-изпита в сравнение с последния път, когато я беше видял. Очите и все така грееха, но вече някак трескаво. Омаха знаеше колко усилия е вложила в това пътуване. Знаеше и защо. Двамата със Сафиа нямаха тайни помежду си… поне навремето. Той знаеше всичко за Реджиналд Кенсингтън. Портретът му се взираше в Кара от стената зад гърба и. Дали тя още усещаше тези очи?
Омаха си помисли, че и той не би се справил по-добре ако неговият баща беше изчезнал в пустинята, всмукан неизвестно къде. Но, слава Богу, трябваше да впрегне въображението си, за да си представи болезнената дълбочина на такава загуба. Неговият баща, на осемдесет и две, все още се грижеше за семейната ферма в Небраска. Ядеше по четири яйца, голямо парче бекон и цяла купчина препечен хляб с масло на закуска и изпушваше по една пура всяка вечер. А майка му беше в по-добра форма и от баща му. „Здрав джинс — обичаше да се хвали баща му. — И моите момчета са такива.“ Силният глас на брат му отвлече вниманието му от Кара. Дани разказваше как се бяха измъкнали от похитителите по обед, като използваше и вилицата си, за да онагледи събитията. Омаха разпозна този прилив на вълнение и поклати глава. Някога и той беше същият. Безсмъртен. Защитен от бронята на младостта.
Вече не.
Плъзна поглед по собствените си ръце. Бяха набраздени и покрити с белези, ръцете на баща му. Брат му разказваше за едно страхотно приключение, а всъщност се касаеше за нещо изключително сериозно.
Прекъсна го друг глас.
— Жена? — намръщено попита Пейнтър Кроу. — Една от похитителките е била жена?
Дани кимна.
— Аз така и не я видях, но брат ми я е видял.
Омаха видя, че другият мъж поглежда към него с пронизително сините си очи. Бръчки се вдълбаха в челото му, погледът му се концентрираше като добре насочен лазер.
— Вярно ли е? — попита Кроу.
Омаха сви рамене, смутен от настойчивостта му.
— Как изглеждаше тя?
Последното беше изречено твърде бързо. Омаха отговори бавно, наблюдавайки реакцията на другия мъж.
— Беше висока. Колкото мен. От поведението й бих заключил, че има военна подготовка.
Пейнтър хвърли поглед към колежката си. Сякаш някакво безмълвно послание премина между двамата. Знаеха нещо, което не бяха казали на другите. Ученият се обърна отново към Омаха.