Докато размишляваше върху всичко това, думите на жената прозвучаха отново в главата й.
Къде беше чувала този език?
Хвърли поглед назад към древния форт Джалай, чиито кули, облени в лунна светлина, стърчаха над по-ниските сгради. Древна постройка от изгубена епоха.
И тогава се сети откъде й е познат езикът.
Не беше съвременен език. А древен.
Думите прозвучаха отново в главата й, натежали от предупреждение. Макар все още да не разбираше значението им, вече знаеше какво е чула. Един мъртъв език.
Арамейски.
Езикът на Исус Христос.
22:28
— Как е влязла тук? — попита Пейнтър. Стоеше на входа на банята и гледаше мъртвата змия, изплувала сред цветчетата жасмин.
Всички в трапезарията бяха чули писъка на прислужницата и бяха дошли на бегом, но икономът ги задържа, докато Кара помогне на Сафиа да облече един халат.
Кара отговори на въпроса му от мястото си до Сафиа на леглото.
— Тези противни същества се навсякъде, завират се дори във водопроводните тръби. Стаята не е използвана от години. Кой знае откога се е настанила тук. Когато са проветрявали и почиствали, тя сигурно се е скрила някъде, а после е усетила водата във ваната.
— Сменяше си кожата — дрезгаво прошепна Сафиа.
Кара и беше дала едно хапче. Действието му забавяше говора й, но вече изглеждаше по-спокойна. Мократа коса висеше покрай лицето и. Цветът бавно се връщаше по страните и.
— Когато си сменят кожата, змиите търсят вода.
— Тогава е по-вероятно да е дошла отвън — добави Омаха. Археологът стоеше на прага между стаята и кабинета. Другите чакаха в коридора.
Кара потупа Сафиа по коляното и стана.
— Все едно, вече свърши. По-добре да се приготвяме за тръгване.
— Можем да го отложим с един ден — каза Омаха, поглеждайки към Сафиа.
— Не — съумя да възрази Сафиа през мъглата на успокоителното. — Ще се справя.
Кара кимна.
— В полунощ ще ни чакат на пристанището. Пейнтър вдигна ръка.
— Така и не ни казахте как ще пътуваме.
Кара махна с ръка, сякаш думите му бяха някаква гадна миризма.
— Като стигнем там, сами ще видите. Имам да свърша още хиляда неща. — Мина покрай Омаха и излезе от апартамента. Обърна се към другите в коридора: — След час ще ви чакам в двора.
Омаха и Пейнтър стояха в срещуположните краища на стаята, от двете страни на Сафиа. Никой от двамата не помръдна, еднакво несигурни дали е редно да се опитат да утешат Сафиа. Проблемът бе разрешен от Хенри, който се появи с купчина сгънати дрехи.
Икономът кимна на двамата мъже.
— Господа, позвъних на една прислужница да помогне на господарката Ал Мааз да се облече и да си събере нещата. Ако бъдете така добри… — Той кимна към вратата в знак да излязат.
Съвсем недвусмислено ги изхвърляха, сякаш бяха мръсни котета.
Пейнтър пристъпи към Сафиа.
— Сигурна ли си, че ще можеш да пътуваш?
Тя кимна с усилие.
— Благодаря ти. Ще се справя.
— Нищо. Ще те изчакам в коридора.
Това му спечели намек за усмивка. Откри, че отвръща по същия начин.
— Няма да е необходимо — каза тя.
Пейнтър видя, че Омаха го оглежда, очите му — една идея по-присвити отпреди миг. Изражението му беше напрегнато. Явно го изпълваха подозрения, но се долавяше и следа от гняв.
Когато Пейнтър тръгна към вратата, Омаха не му направи място да мине. Наложи се да мине странично, за да излезе.
Омаха се обърна към Сафиа:
— Добре си се справила, маце.
— Беше просто една змия — отвърна тя и стана да вземе дрехите от иконома. — Доста неща трябва да свърша преди тръгването.
Омаха въздъхна.
— Добре. Разбрах намека. — И излезе след Пейнтър. Другите бяха опразнили коридора.
Пейнтър понечи да застане на пост до вратата. Омаха тръгна покрай него, но Пейнтър се изкашля и го спря. — Доктор Дан… Археологът спря, поглеждайки странично към него.
— Змията… — каза Пейнтър, подхващайки недовършената тема. — Казахте, че според вас е влязла отвън. Защо?
Омаха сви рамене и се върна крачка назад.
— Не мога да твърдя със сигурност. Но килимните змии обичат да се припичат на слънце следобед, особено когато су сменят кожата. Просто не си представям как е стояла свряна тук по цял ден.
Пейнтър погледна към затворената врата. Стаята на Сафиа беше с източно изложение. Слънцето я огряваше само сутрин. Ако археологът беше прав, змията трябва да беше изминала дълъг път от мястото си на припек до ваната тук Омаха отгатна посоката на мислите му.
— Да не мислите, че някой нарочно я пуснал вътре?
— Може би е твърде параноично от моя страна, не знам. Но ако не се лъжа, някаква военизирана група веднъж вече се е опитала да убие Сафиа, нали?