Сафиа знаеше защо сравняването е трудно. Музейната лична карта в ръката му показваше сериозна трийсетгодишна жена със смугъл цвят на лицето, катраненочерна коса, стегната назад в ефектна плитка, зелените очи бяха скрити зад тъмни очила за четене. Пред себе си обаче младият полицай виждаше размъкната жена в мокри дрехи, чиято коса бе залепнала на дълги кичури по лицето й. Очите й сигурно изглеждаха празни и объркани, вперени отвъд загражденията, отвъд трескавата дейност на пожарната и полицията.
Новинарски екипи изникваха навсякъде, оградени с ореоли от прожекторите на камерите си. Няколко телевизионни буса бяха паркирали с по две от гумите си на тротоара. Забеляза и два британски военни камиона сред пожарните коли, там бяха и екипите им с пушки в ръце.
Вероятността за терористично нападение не можеше да се изключи. Беше чула това на минаване през тълпата от един репортер, когото заобиколи, за да стигне до бариерата. Мнозина и хвърляха подозрителни погледи — единственият човек от арабски произход на улицата. Познаваше от личен опит тероризма, но не по начина, в който я подозираха тези хорица. А може би тълкуваше погрешно реакциите им. Форма на параноя, наречена свръхтревожност, която често се явява като последица от пристъп на паника.
Сафиа продължи през тълпата, като дишаше дълбоко и се опитваше да се съсредоточи върху причината да дойде тук. Съжали, че е забравила чадъра си. Беше излязла от апартамента си веднага след като й се обадиха, забави се само колкото да нахлузи кафеникави панталони и бяла блуза с цветни мотиви. Наметна дълъг до коленете шлифер, но в бързането чадърът беше останал в поставката си до вратата. Осъзна грешката си едва когато стигна до входа на сградата и изскочи под дъжда. Тревогата й попречи да се качи обратно до четвъртия етаж и да го вземе.
Трябваше да разбере какво е станало в музея. Десет години беше градила колекцията, а през последните четири се беше занимавала с проекти за музея. Колко е било унищожено? Какво можеше все още да се спаси?
Навън дъждът отново се засили, но поне нощното небе вече не се гневеше толкова. Когато стигна до импровизирания пропускателен пункт, беше мокра до кости.
Разтрепери се, докато чакаше полицаят да реши дали тя и жената от снимката са едно и също лице.
— Можете да минете. Инспектор Самюелсън ви чака.
Друг полицай я придружи до южния вход на музея. Тя вдигна поглед към колонадата. Фасадата изглеждаше солидна като банков трезор, излъчваше усещане за вечност, което не подлежеше на съмнение.
До тази нощ…
Въведоха я през входа и надолу по серия от стълби. Минаха през врати, на които пишеше САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. Знаеше къде я водят. В подземното охранително гнездо.
Въоръжен пазач стоеше на пост до вратата. Кимна, когато се приближиха — явно ги очакваше. После отвори вратата. Придружителят й я предаде на друг човек — чернокож в цивилни дрехи с обикновен син костюм. Беше малко по-висок от Сафиа, косата му бе напълно посивяла. Лицето му приличаше на избеляла от употреба обработена кожа. Тя забеляза сивата сянка на четина по бузите му — не се беше избръснал, сигурно го бяха вдигнали от леглото. Той й подаде корава ръка и се представи делово:
— Инспектор Джефри Самюелсън. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.
Тя кимна, бе твърде неспокойна, за да говори.
— Моля да ме последвате, доктор Ал Мааз. Имаме нужда от съдействието ви, за да установим причината за експлозията.
— От моето? — едва изрече тя.
Минаха през стая за почивка, пълна с хора от охраната. Изглежда всички служители от всички смени бяха повикани. Позна неколцина от мъжете и жените, но те я гледаха, сякаш беше външен човек. Тихите им разговори замлъкнаха, докато минаваше край тях. Явно знаеха, че са я повикали, но не и защо. Въпреки това подозрението ясно се долавяше зад мълчанието им.
Сафиа поизправи гръб, обзета от известно раздразнение въпреки тревогата си. Та те й бяха колеги, работеха заедно! Но пък всичките знаеха за миналото й.
Раменете й се изгърбиха, докато инспекторът я водеше по коридора към стаята в дъното. Знаеше, че там се помещава „гнездото“, както го наричаше персоналът — стая с овална форма, чиито стени бяха изцяло покрити с мониторите на охранителната система. Оказа се, че стаята е почти празна.
Веднага забеляза шефа на охраната Раян Флеминг, нисък, но много набит мъж на средна възраст. Трудно беше да не го забележиш заради напълно голата му глава и гърбавия нос, които му бяха спечелили прякора Плешивия орел. Стоеше до слаб мъж в колосана военна униформа, включително и пистолет в кобур на пояса. Двамата се бяха навели над раменете на един техник, който седеше на бюрото пред мониторите. Обърнаха се да я погледнат, когато влезе.