Мъжът се намръщи, явно привично негово изражение, ако се съдеше по линиите, вдълбани в лицето му. — Беше преди пет години. И в Тел Авив. Освен това, ако някой наистина е пуснал змията вътре, не са били онези копелета.
— И защо не? Омаха поклати глава.
— Екстремистката група беше унищожена от израелските командоси година след инцидента. Буквално беше изтрита от лицето на земята.
Пейнтър познаваше детайлите. Именно доктор Дан беше помогнал на израелците да проследят екстремистите, използвайки контактите си в района.
Омаха промърмори, повече на себе си, отколкото на Пейнтър, с горчивина в гласа:
— След това вярвах, че Сафиа ще се успокои… ще се върне тук…
Не е толкова лесно, мъжки. Пейнтър вече беше преценил Омаха. Той беше от хората, които посрещаха проблемите лице в лице и пробиваха стени с глава, без да поглеждат назад. Не от това се нуждаеше Сафиа. Едва ли Омаха някога щеше да разбере за какво става дума. И все пак Пейнтър долавяше някаква дълбока загуба в този мъж, празнина, запълнена с пясъка на изминалите години. Така че се опита да му помогне.
— Такива травми не се преодоляват със… Омаха го прекъсна рязко.
— Да, да, всичко това вече съм го чувал. Благодаря, но вие не сте ми психоаналитик. Нито на нея. — Тръгна по коридора и извика подигравателно през рамо: — А и понякога, докторе, една змия си е просто змия.
Пейнтър въздъхна.
Нечия фигура излезе откъм сенките встрани. Беше Корал Новак.
— Този човек има проблеми.
— Като всеки от нас.
— Чух разговора — каза тя. — Просто искаше да си побъбриш с него, или наистина смяташ, че е замесена друга заинтересувана страна?
— Някой определено мъти водата.
— Касандра?
Той поклати бавно глава.
— Не, има ново неизвестно в уравнението.
Корал се намръщи, с други думи — изви съвсем леко надолу крайчетата на устните си.
— Това не е добре.
— Не… не е добре.
— А и тази кураторка — продължи Корал, кимайки към вратата. — Наистина добре играеш ролята си на загрижен учен.
Пейнтър усети неизречено предупреждение в гласа й, забулена тревога, че може би е на път да пресече границата между професионализма и нещо по-лично.
Корал продължи:
— Ако някой друг души наоколо, не трябва ли да претърсим за улики?
— Определено. Точно това ще отидеш да направиш сега. Корал вдигна вежда.
— Аз трябва да охранявам вратата — каза той, отговаряйки на незададения и въпрос.
— Разбирам. — Корал понечи да се обърне, после спря. — Но кого охраняваш в момента — жената или мисията?
Пейнтър за пръв път даде да се разбере кой е командирът на малкия им екип.
— В този конкретен случай те са едно и също.
23:35
Сафиа зяпаше пейзажа, който се нижеше навън. Двете таблетки диазепам размътваха главата й. Светлините на уличните лампи бяха фосфорни петна, разлети светли точки в среднощния пейзаж. Сградите тънеха в мрак. Напред обаче ярка светлина бележеше пристанището на Маскат. Търговските докове работеха денонощно, облени в ярки светлини.
Зад един остър завой се показа и самото пристанище. Заливът беше почти празен, повечето петролни баржи и товар кораби бяха пристанали на доковете преди залез слънце. Товарът им щеше да бъде разтоварен и натоварен наново през нощта. Дори и сега високи кранове и огромни контейнери се люлееха във въздуха като кубчета за игра. По-нататък, близо до хоризонта, исполинското туловище на един пътнически лайнер се очертаваше върху тъмните води като торта за рожден ден с множество свещи на фона на звездното небе.
Лимузината подмина доковете и се насочи към далечната страна на пристанището, където по-традиционните платноходки съдове стояха на док. От хиляди години оманците кръстосваха моретата, от Африка до Индия. Оманските плат-ноходи представляваха простички коруби, сковани от дървени талпи с характерно триъгълно платно. Бяха различни по размер — от плитките „бадани“ до дълбоко газещите „баглахи“. Гордата редица стари кораби се нижеше покрай пристанището, пристанали нагъсто, с прибрани платна, мачтите — щръкнали нависоко сред въжетата на такелажа.
— Почти стигнахме — каза й Кара от отсрещната седалка в лимузината. Освен шофьора и един бодигард, с тях беше само Клей Бишоп. Той дремеше и изпръхтя леко, стреснат от гласа на Кара.
Зад тях се движеше другата лимузина с всичките американци — Пейнтър и колежката му, Омаха и брат му.
Сафиа поизправи гръб на седалката. Кара още не й беше казала как ще стигнат до Салала, но беше ясно, че ще пътуват с кораб, иначе не виждаше причина да ходят на пристанището. Салала беше крайморски град, също като Маскат, и пътуването между двата града беше по-кратко по вода, отколкото по въздуха. Кораби, както товарни, така и пътнически, тръгваха по всяко време на деня и нощта. Имаше всякакви — от фериботи с дизелови двигатели до два бързи като светкавица кораба с подводни криле. При нетърпението на Кара сигурно щяха да се качат на възможно най-бързия плавателен съд.