Капитанът на кораба вече ги беше уведомил за метеорологичната прогноза. Бурята вдигала вълни, високи до три метра.
— Не е нещо, с което „Шабаб“ да не може да се справи — беше казал той с усмивка, — но ще ни поразклати малко. По-добре се приберете в каютите, когато дъждът ни настигне.
Така че Сафиа бе решила да остане под ясното небе, докато още го имаше. След вълненията на изминалия ден каютата й се струваше като затвор. Особено сега, когато действието на таблетките отслабваше.
Гледаше как тъмното крайбрежие се плъзга покрай кораба, толкова тихо, толкова плавно. Последният оазис от светлина, един индустриален комплекс в покрайнините на Маскат, тъкмо се скриваше зад една издатина на сушата.
Нечий глас заговори зад нея, някак преднамерено безразличен.
— Ето че си отива и последната светлинка на познатата ни цивилизация.
Клей Бишоп пристъпи към перилото, хвана го с една ръка и вдигна цигара към устните си. Още беше с дънките и тениската, на която пишеше ИМАМ МЛЯКО. За двете години откакто работеха заедно, Сафиа не го беше виждала с друго освен с тениски, обикновено с имената на рок групи, отпечатани в крещящи цветове. Тази беше в черно и бяло и изглежда се явяваше нещо като официално облекло.
Леко подразнена от натрапената й компания, тя се постара гласът й да прозвучи строго и сериозно.
— Онези светлини — каза тя и кимна към скриващия се комплекс — са от най-важната индустриална зона на града Можеш ли да ми кажеш какво представлява този комплекс Бишоп?
Той вдигна рамене и след кратко колебание предположи.
— Петролна рафинерия?
Сафиа беше очаквала тъкмо този отговор, но той беше грешен.
— Не, това е инсталация за обезсоляване, която осигурява питейната вода на града.
— Вода?
— Петролът може да е богатството на арабския свят, но водата е неговият живот.
Остави студента си да обмисли този факт. Малцина на Запад си даваха сметка за значението на подобни проекти за обезсоляване тук, в арабския свят. Водните права и запасите от прясна вода вече изместваха петрола като основна причина за конфронтация в Близкия изток и северна Африка. Някои от най-разгорещените конфликти между Израел и съседите му — Ливан, Йордания и Сирия — бяха не заради идеология или религия, а заради контрола над водните запаси в Йорданската долина.
Най-накрая Клей се обади:
— Уискито е за разпивка, водата е за битка. Тя се намръщи.
— Марк Твен — каза той.
Сафиа за пореден път се изненада от точния му интуитивен усет кимна одобрително.
— Браво.
Младежът се отличаваше с остър ум и това беше една от причините да му позволи да се присъедини към експедицията. Някой ден той щеше да се превърне в чудесен изследовател.
Клей вдигна отново цигарата към устните си. Едва сега Сафиа забеляза, че горящият й връх потрепва леко и че Клей е стиснал толкова силно перилото, та кокалчетата на ръката му са побелели.
— Добре ли си? — попита тя.
— Не съм голям почитател на откритото море. Ако Бог е искал човекът да плава, нямаше да превърне динозаврите в гориво за самолети.
Тя посегна и го потупа по ръката.
— Хайде в леглото, Бишоп.
Инсталацията за обезсоляване най-после изчезна зад вдадената в морето суша. Всичко потъна в мрак и само корабните светлини се отразяваха във водата.
Самотни фенери и нанизи електрически крушки осветяваха палубата в помощ на екипажа, който се трудеше върху въжетата и такелажа, за да подготви кораба за приближаващата буря. В по-голямата си част това бяха млади мъже, които се обучаваха в Кралския флот на Оман, използваха кораба като тренажор, когато си беше у дома, и предприемаха кратки пътувания по крайбрежието. След два месеца „Шабаб“ щеше да участва в регатата за Президентската купа.
Тихият говор на младежите внезапно беше прекъснат от силен вик откъм средата на палубата, последван от засукана ругатня на арабски. Чу се трясък. Сафиа се обърна и видя отворена товарна клетка в средата на палубата и един отстъпващ назад моряк. Друг мъж изскочи от отворената врата и се хвърли встрани.
Причината за лудото бягство на моряка се появи по петите му — бял жребец се втурна в галоп по рампата на товарната клетка и оттам по палубата. Тръсна грива и застина, целият от сребро под светлика на луната, очите му като два нажежени въглена. Сега викове се чуваха отвсякъде.
— Господи! — възкликна до нея Клей.
Конят се изправи на задните си крака, изцвили заплашително, после копитата му затанцуваха по дъските. Бил е завързан, но краят на въжето висеше разплетен.