— Задръж така и върни четири секунди назад — нареди Рандолф.
Записът застина, после се превъртя назад. Стаята се появи в обратен ход — първо блясъкът, после стъкленият куб се възстанови около желязната фигура.
— Тук спри.
Образът застина, като трептеше леко върху монитора. Железният артефакт се виждаше ясно в стъклената си кутия. Всъщност прекалено ясно. Сякаш блестеше с някаква своя светлина.
— Какво, по дяволите, е това? — попита командирът. Сафиа се вгледа в древния артефакт. Сега вече знаеше защо са я повикали. Никой тук не разбираше какво се е случило. Нищо не се връзваше.
— Това скулптура ли е? — продължи Рандолф. — От колко време е там?
Сафиа разбираше какво има предвид, долавяше зле прикритото обвинение. Дали някой беше вмъкнал бомба в музея, прикрита като скулптура? И ако е така, кой би бил най-вероятният съучастник в подобно дело? Кой друг, ако не вътрешен човек? Някой с експлозия в миналото си.
Тя поклати глава и на въпросите, и на обвиненията.
— Не е… не е скулптура.
— Какво е тогава?
— Желязната фигура е фрагмент от метеорит… открит в оманската пустиня в края на деветнайсети век.
Сафиа знаеше, че историята на артефакта е започнала много преди това. От векове арабските митове разказваха за изгубен град, чийто вход се пазел от желязна камила. Богатството на този град било отвъд човешкото въображение. Имало такива съкровища, че стотици черни перли били разпилени близо до входа му, сякаш били непотребен боклук. После, през деветнайсети век, един бедуински водач завел на мястото британски изследовател, но така и не открили изгубен град. Открили само парче от метеорит, заровено наполовина в пясъка, което наподобявало коленичила камила. Дори черните перли се оказали отломки от стопено стъкло, образувано при горещия сблъсък на метеорита с пустинния пясък.
— Този метеорит с форма на камила — продължи Сафиа е бил част от колекцията на Британския музей още от откриването му… Но го държаха на склад, докато аз не го открих в каталога и не го добавих към колекцията.
Детектив Самюелсън наруши тишината.
— Кога стана това прехвърляне?
— Преди две години.
— Значи е стоял в галерията доста дълго време — многозначително отбеляза детективът и хвърли доволен поглед към командира, сякаш вземаше връх в някакъв предишен спор.
— Метеорит значи? — измърмори командирът и поклати глава, явно разочарован, че теорията му за конспирация се е оказала безпочвена. — В това няма никакъв смисъл.
Някакво раздвижване привлече вниманието им към вратата. Сафиа видя директора на музея Едгар Тайсън да влиза решително в стаята на охраната. Обикновено елегантен, сега той беше с омачкан костюм в унисон с тревожното му изражение. Подръпна малката си бяла брадичка. Едва сега Сафиа се зачуди на отсъствието му. Музеят беше животът на този човек.
Ала причината за многозначителното му отсъствие скоро изясни. Всъщност го следваше по петите. Жената влетя в стаята, присъствието й почти изпреварваше физическото й тяло, като силен повей преди буря. Беше висока около метър и деветдесет, носеше дълго палто от кариран вълнен плат, от което се стичаше вода, но пясъчнорусата и коса до раменете беше суха и фризирана на едри букли, които сякаш се развяваха от техен собствен бриз. Тя явно не беше забравила чадъра си.
Командир Рандолф изправи гръб, пристъпи напред и поздрави с респект.
— Лейди Кенсингтън!
Без да му обръща внимание, жената продължи да оглежда стаята, докато погледът й не се спря на Сафиа и в очите й не проблесна мигновено облекчение.
— Сафи… слава Богу! — Забърза напред и я прегърна здраво, като шептеше задъхано в ухото й: — Когато чух… ти толкова често оставаш да работиш до късно… А не те намерих по телефона…
Сафиа я прегърна на свой ред и усети, че раменете на другата жена треперят. Познаваха се от деца и бяха по-близки от сестри.
— Добре съм, Кара — измърмори тя, притисната към рамото й.
Изненадана бе от дълбочината на искрения страх у тази иначе силна жена. Такава силна привързаност лейди Кенсингтън не й беше показвала отдавна — още от времето, когато бяха съвсем млади, преди смъртта на Кариния баща.
Кара потрепери.
— Не знам какво щях да правя, ако те бяха загубила. — Ръцете й се стегнаха още повече около Сафиа, както да я утешат, така и сами да извлекат утеха.
Сълзи изпълниха очите на Сафиа. Спомни си друга прегръдка, подобни думи. Няма да те загубя!
Когато Сафиа беше на четири годинки, майка й загина при катастрофа с автобус. Баща и вече го нямаше и Сафиа се озова в сиропиталище — ужасно място за дете със смесена кръв. Година по-късно от имение Кенсингтън взеха Сафиа за другарче на Кара и й дадоха собствена стая. Тя смътно си спомняше този ден. Беше дошъл някакъв висок мъж да я вземе.