Боб не каза нищо, само ускори крачките си.
До астроплана оставаха двадесетина метра, когато част от сивката му накъдрена повърхност се помръдна и отвори квадратен люк. Няколко човека в леки найлонови дрехи скочиха на пясъка и затътриха нозе.
— Боб! Виконт! — изкрещя един от тях. — Живи ли сте бе? — А къде са другите?
Боб отвори уста, но Виконт се заля от смях.
— Върнаха се по домовете си… и даже по-дълбоко — изкрещя той. — Ударете една молитва за тях, момчета… и за стария Бажах. Пък аз… нали виждате, а… жив и здрав съм, не вярвате ли?
— По-бързо! — закрещя Боб в желанието си да надвика лудия. — Всички в палатката, да се захващаме! Събираме багажерията, мятаме се и духваме!
Екипажът ги заобиколи. Един от тях сграбчи Виконт и го принуди да си затвори устата. Командирът някак небрежно каза:
— Имам други инструкции, Боб. Трябва да останем тук, докато групата на Кайн не се върне в базата… У тях е Златното руно.
Боб смъкна мешката си и започна демонстративно да рови в нея. Всички мълчаха, без да откъсват поглед от треперещите му ръце.
— Не ме стискай бе, човек — сопна се Виконт. — Здрав съм. Мога да реша всякакъв интеграл… Или искате да ви разкажа какво стана с Кайн?
Боб се изправи и подаде на командира дебел свитък, обвит в гумиран плат.
— Това е всичко, което остана от групата на Кайн — гласът му трепна. — Поне това остана. Тъй че няма място за ентусиазъм, момчета. И без вас в тези пясъци вече има достатъчно кости.
— Джал Ала! — прошепна един от екипажа.
— Джал Ала — мрачно кимна Боб. — Хайде де, давайте…
Командирът внимателно мушна свитъка в пазвата си и по войнишки се пристегна.
— Все пак мисля да остана тук за повечко време — каза той.
— Нямаш право — изръмжа Боб.
— Имам указания да дочакам групата на Кайн.
— Казах ти, Кайн и хората му…
— Не съм чувал и нищо не знам.
— Но аз ти дадох Златното руно — Боб заби показалец в подутината под куртката му. — Ако не вярваш, виж.
— Дал си ми нещо ли? — върху лицето на командира бе изписана изненада. — Бълнуваш, Боб.
И се обърна към останалите.
— Давал ли ми е нещо, момчета?
Останалите мълчаха и оглеждаха Боб с презрителни усмивки. Командирът навъси вежди.
— Вие двамината сте две лайняни откачалки. Дрънкате каквото ви падне и паникьосвате екипажа ми… Ще заповядам да ви застрелят според закона.
— Предател — почти беззвучно промърмори Боб.
Командирът извади пистолета си.
— За нарушаване на дисциплината, изразяващо се в… опит да се организира саботаж, за оскърбление на по-старши длъжностно лице… ъ-ъ… при изпълнение на служебните му задължения…
Ръката с пистолета се повдигна. Боб облиза устни и погледна черното око на дулото.
Пистолетът беше пневматичен. Изстрелът не се чу.
— На път, момчета — капитанът мушна пистолета в кобура. — Размърдайте се, свършихме работата.
— А какво да го правя този? — попита момчето, което държеше Виконт.
— Майната му! Пусни го да си върви.
Виконт седна на пясъка до тялото на Боб. Смеейки се без глас, тупаше трупа по рамото.
— Такива ми ти работи, Боб… Такива ми ти работи, приятелю… — чу командирът, погледна го с нескрито отвращение и пое към астроплана.
Пред люка се спря, сложи ръка на пистолета, огледа се. На подскоци, размахал дългите си почернели ръце, Виконт се мъкнеше към палатката.
Обърна се. Капитанът видя изкривеното му лице и широко отворената му уста — Виконт пееше и вятърът донасяше заедно с пясъците някаква песничка:
Люкът плавно се затвори.
Въздушната вълна го завари около палатката, няколко секунди лежа, задъхан, полузарит в пясъка. После се изправи и се огледа. Там, където преди малко имаше астроплан, се извиваше към небето пясъчен вихър и вятърът го пренасяше надалеч. Пясъкът избухваше и се наливаше с гореща светеща кръв — като лицето на Бажах Туарег преди малко, беше адски смешно. Виконт се хилеше от душа, зарит в горещия пясък, и изобщо не се изненада, когато видя Кайн до себе си. Онзи го разтресе за ременете и изръмжа:
— Кой беше този? Къде е Боб? Казвай!
— Здрасти, Кайн — весело отвърна Виконт. — Не си ли го видял още? Той тръгна натам… отиде при вас… Страхотен пич е този Боб, честна дума… Даже не му дадоха да разкаже как Джал Ала те уби… тебе и Бажах… и всички — Виконт отново се разхили идиотски.
— Пясъчна треска — измърмори Кайн и се надигна. Целият беше черен, обгорен от пустинята, покрит с възпалени рани.