— Брънка от веригата на кула.
— Не съм запознат с термина. Разкажи ми за него.
— Хрумна ми, когато четях за условията на сделката. Кула е церемониално пътешествие, предприемано от жителите на разни островни групи в Нова Гвинея — Тробриандските острови, Маланезия и прочие. Маршрутът е приблизително кръгов, но групите се движат в противоположни посоки. Целта на пътешествието е взаимна обмяна на предмети без конкретно предназначение, които имат култово значение за отделните племена. Най-често това са украшения — огърлици, гривни — със собствени названия и живописна история. Церемониалната флотилия обикаля бавно от остров на остров, следвана от разкази и слухове и съпроводена с многобройни тържества и голям шум. Сама по себе си служи за фокус на религиозния ентусиазъм, както и за движещ механизъм на взаимното доверие и разрастването на приятелските връзки. Символ на това доверие са разменените реликви. Струва ми се, че приликата с договора, който ни предложиха пришълците, е съвсем очевидна. Предметите са едновременно залог на добра воля, израз на доверие и знак за равенство. В процеса на тяхното движение от една народност към друга, те неизменно пораждат общи чувства. Спомагат за разрастване на общността. Такава, според мен, е истинската цел на кула. Затова не ми хареса терминът „замяна“.
— Много интересно. Нито един от материалите, които съм чел, не поставяше фактите в подобна светлина.
Във всеки случай никой не правеше сравнение с феномена кула. По-скоро го окачествяваха като вносна такса, за да ни приемат в галактическия клуб, цена, която ни е била наложена за изгодна търговия и обмен на нови идеи.
— Защото подобни изявления винаги са ръководени от пропагандни цели — така ще се избегне нежелателната реакция от страна на обществеността. Беше ни обещано някой ден да получим обратно съкровищата. Сигурен съм, че накрая всички предразсъдъци ще бъдат преодолени, но за момента не остава нищо друго, освен народът да получи просто, разумно обяснение.
— Сега вече и на мен ми се проясни — призна професорът, протегна се и се прозя. — Честно казано, твоето обяснение ми е по-близко от официалната версия.
— Винаги съм се интересувал предимно от естетическата страна на идеите. Един космически поглед върху проблема — споменатата междузвездна кула — потвърждава различията, и в същото време подчертава сходството на всички разумни раси в галактиката, свързва ги, създава нова общност… Ето тази мисъл най-много ми харесва.
— Напълно естествено — съгласи се той, а след това посочи върха на купола. — Всеки път ли се изкатерваш догоре?
— Обикновено да. А вие?
— Невинаги. В последно време се придържам към средните височини. За друго те питах — стори ми се, че тази вечер си в настроение за философски разговори.
— Това е заразно.
— Така си е. И как се чувстваш, когато стигнеш върха?
— Чувствам емоционален подем. Усещане за постигната цел. Ей такива неща.
— На тази височина все още не се вижда целият град. А отгоре светът е като на длан. Дали това е причината? В по-добрата видимост?
— Донякъде и това. Но има още нещо, което чувствам всеки път, като стигна върха. Иска ми се да продължа още съвсем малко нагоре и почти ми се струва, че мога, че ще го сторя.
— Да. Съвсем вярно.
— Защо питахте?
— Не зная. За да чуя нещо, което знам. Онзи юноша сигурно щеше да каже същото, но вече започнах да го забравям. Не само светът се е променил, Фред.
Той надигна бутилката.
— Питам се — продължи след малко, — как ли е станала? Първата среща — там горе — с извънземните. Направо не мога да повярвам, че оттогава са изминали няколко години. Официалната версия не струва пукната пара и едва ли някога ще узнаем какво се е случило. Изненадваща среща — нито един от участниците не познава звездната система, където се е състояла. Все още я изследвали. За тях, естествено, шокът е бил далеч по-малък — все пак те са познавали много други раси в галактиката. И все пак… помня добре онова неочаквано завръщане. Мисията е изпълнена — близо половин век преди предполагаемия срок. Заедно с нашите пристигна и един разузнавателен кораб от Астабиган. Ако някой обект достигне скоростта на светлината, със сигурност ще се размаже като тиква. Знаят го и учениците. Но извънземните бяха открили начин да надхитрят природата и да я лишават от дължимата й реколта тикви — като доказателство на последното бяха прекарали нашия кораб през един от подпространствените тунели. Или над пространствен. Нещо от тоя род. Тези неща са от компетенцията на математиците. Чувствата… ето кое ме интересуваше. Не бяха такива, каквито предполагах. Случвало ли ти се е да изкачиш някой особено стръмен покрив или кула, да положиш неимоверни усилия и тъкмо когато доближаваш върха да откриеш, че там вече има някой? Същото беше с нас — натъкнахме се на една цивилизация, а се оказа, че там вече съществува цяла галактическа конфедерация, при това от хилядолетия. Може и да сме били късметлии. Нищо чудно да бяхме чакали напразно още няколко века. Но както казах, чувствата ми са объркани. Вярно, те ни научиха да строим подпространствени космически кораби. Запознаха ни с правилата за разпределяне на небесната собственост. Предоставиха ни място в своята програма за обмен на информация, макар че едва ли има с какво да се похвалим. Зная, че с всяка изминала година скоростта на промените ще расте. А по-нататък какво? Когато приключи това придвижване с дребни стъпки, току-виж всички изпаднем в същото недоумение като онзи подпийнал катерач на покриви, който бил удостоен с честта да зърне краткия миг, от проглеждането на юношата, до старческата досада. А след това? Да скочим отгоре и да се превърнем в тикви? Да излезем в заслужена пенсия? Алкаид, Мизар, Алиот, Мегрез, Фекда, Мирак и Дубхе… Те са били там. Те ги познават. Кой знае, може би дълбоко в душата си искам да бъдем сами в космоса, да заявим, че всичко ни принадлежи. Или извънземните, които срещнем, да се окажат съвсем мъничко по-назад от нас. Завистлив, горд, самовлюбен… Ето я истината. Оказа се, че сме жалки провинциалисти, дявол да го вземе! Но стига, да пием за наше здраве! Хайде! Плюя в лицето на времето, което ме промени!