Бях го срещал само веднъж — мимоходом, на някакво парти. Беше пийнал порядъчно и се държеше къде-къде по-дружелюбно, сигурно защото не беше разглеждал досието ми. Всъщност, това едва ли има някакво значение. Какъвто и да съм, задълженията му са да подхожда към мен de novo1, а не въз основа на разни недоказани слухове и сплетни. Голяма работа, ръководителите идват и си отиват, пък били те университетски, факултетски или със специална задача. Имал съм работа и с най-добрите, и с най-лошите. Не ме питайте кой ми бе любимецът, защото все още ми е трудно да отговоря. Може би Мериме. Или пък Крофърд. Мериме ми помогна, когато искаха да ме изгонят. Много свестен човек. Заради Крофърд едва не се дипломирах. Ако беше успял, бас държа, че щяха да го направят курсов на годината. Въпреки това го харесвах. Хубав човек, само че малко амбициозен. Къде ли са тези хора сега?
Дръпнах един стол към бюрото и се настаних удобно. Запалих цигара и тръснах няколко пъти демонстративно в кошчето за боклук. Никаква реакция. Моят нов ръководител продължаваше да ровичка бумагите.
Изминаха няколко минути в драматично мълчание. Той пръв го наруши:
— Добре. Сега вече съм готов да се заема с теб.
На устните му трепкаше заканителна усмивка.
— Този семестър, господин Касиди, смятам да ви дипломираме.
Отвърнах му с усмивка.
— Това, господин Уексрот, ще стане, когато цъфнат налъмите.
— Смея да твърдя — продължи той невъзмутимо, — че се подготвих за тази среща малко по-обстойно, отколкото всички мои предшественици. Предупредиха ме, че знаете наизуст всички университетски правила.
— Мога да ги цитирам и насън.
— Освен това сигурно сте запознат с курсовете, които се предлагат в нашия университет през този семестър.
— Възхитен съм от прозорливостта ви.
Той извади от джоба на сакото си лула и кесия с тютюн, след което се зае да я пълни толкова съсредоточено, сякаш за това му плащаха заплата. Отдавна знаех, че пуши лула.
Захапа мундщука, дръпна, пусна облаче дим и ме загледа през него.
— Включих ви в списъка за задължително дипломиране — произнесе тържествено той — по решение на факултетния съвет.
— Но още не съм ви показал моя регистрационен картон.
— Не ми е нужен. Прегледах всички варианти на предметите, които бихте могли да посочите в него и обработих данните заедно с момчетата от програмния отдел. Сверих ги с курсовете, които вече сте преминал, премислих всяка възможност и отсега мога да ви кажа — каквото и да предприемете, в края на този семестър най-сетне ще се отървем от вас. Този път дипломата не ви мърда.
— Май наистина здравата сте поработили.
— Така е.
— Може ли да попитам откъде това страстно желание да се отървете от мен?
— Може и ще бъда пределно откровен. Господин Касиди, вие сте търтей.
— Търтей?
— Търтей. От вас полза няма. Само се мотаете в краката на другите.
— На вас какво ви пречи?
— Вие потискате самочувствието на преподавателския състав и изтощавате интелектуалния потенциал на университетската общност.
— Дрън-дрън — отвърнах презрително. — Имам цял куп забележителни публикации.
— Именно. Би трябвало да преподавате, или да се захванете с научна работа — досега да сте с няколко степени — а не да заемате мястото на някой нещастен колежанин.
Прогоних внезапно изникналата картина на нещастния, лишен от място колежанин — измършавял, с хлътнали от очакване очи, опрял нос и пръсти в стъклото на входната врата, завладян от ненаситна жажда за обучение, което — заради мен — му се отказваше и произнесох:
— Това са празни приказки. Защо, всъщност, искате да ме изгоните?
Той втренчи поглед в лулата, помисли за миг, сетне рече:
— Ако трябва да бъда откровен — защото не ви харесвам.
— Но защо? Та вие почти не ме познавате.
— Чувал съм за вас, което е повече от достатъчно. — Той почука с пръст досието ми. — Всичко е вътре. Вие сте от онзи тип хора, който по принцип ненавиждам.
— Може ли малко по-конкретно?
— Е, добре — въздъхна той, разтвори папката и посочи с пръст един от безбройните, маркирани в различни ярки цветове, абзаци. — Според този документ, следването ви в нашия университет продължава вече — момент да погледна — тринайсет години!