— Какво?
— Промениха го.
— Не ви вярвам.
Преместих поглед към кошницата с кореспонденцията.
— Време е да си прегледате пощата.
Той дръпна кошницата и започна трескаво да се ровичка из нея. Някъде към средата на купчинката се натъкна на документа. На лицето му отначало се изписа недоверие, след това гняв и изненада. Наблюдавах с интерес бързата смяна на настроения. Очаквах да дойде отчаянието, но щастието никога не е пълно.
Когато отново вдигна глава към мен, там имаше само нескрито удивление.
— Как го правите?
— Защо все търсите лошото в хората?
— Защото съм чел досието ви. Обзалагам се, че циркулярът е ваша работа.
— Забележката ви е крайно недостойна. А и да е истина, трябва да съм глупак, за да го призная, нали?
Той въздъхна.
— Да, навярно.
След това извади писалка и надраска с ненужна сила „Одобрявам“ в долния край на картона.
— Този път бяхте на косъм — произнесе бавно, докато ми го връщаше. — Измъкнахте се, но може да ви е за последно. Какво ще правите догодина?
— Научих, че се въвеждали два нови курса. Ще трябва да поговоря с някой от другите ръководители за смяна на текущата тема.
— Ще се обърнете към мен — заяви той. — А аз ще разговарям с другите курсови ръководители.
— Всеки има право сам да си избира ръководител.
— Вашият случай е по-особен. Следващият път пак ще потърсите мен.
— Добре де — реших да не настоявам повече. — До скоро виждане.
Докато вървях към вратата, той произнесе в гърба ми:
— Ще намеря начин.
Спрях на прага.
— Да, бе, да — произнесох учтиво. — Как ли пък не.
След което затворих внимателно вратата.
Глава 2
Случки и образи, парченца от мозайката на времето. Като например:
— Това да не е някой от твоите номера?
— Боя се, че не.
— Боже мой, каква невероятна бъркотия — тя огледа стаята с широко отворени очи и неволно отстъпи към вратата, през която току-що се бяхме появили на сцената.
— Е, каквото и да е станало тук, вече е свършило. Тя отвори вратата, а дългата й, буйна коса се люшна.
— Знаеш ли, реших да помисля, преди да довършим разговора — рече, преди да излезе в коридора.
— О, стига, Джини. Нищо страшно няма.
— Вече ти казах — ще си помисля.
Тя понечи да затвори вратата.
— Да ти се обадя ли по-късно?
— Не зная.
— Утре?
— Виж, аз ще те потърся.
Щрак.
По дяволите. Можеше направо да я хлопне със същия успех. Край на първа фаза в моето издирване на нов съквартирант. Хал Сидмор, с когото живеехме заедно от известно време, се ожени преди няколко месеца. Липсваше ми, беше добър другар, играеше чудесно шах; в студентското градче го познаваха, а и като човек с широка ерудиция често ми помагаше по най-различни въпроси. Този път бях решил да си потърся нещо по-различно. Стори ми се, че ще открия качествата, които ме интересуват, в Джини. Това стана една вечер, докато се катерех по радиорелейната кула, а тя се ориентираше към приключване на дневните дела в своята стая на третия етаж. След този момент събитията поеха стремително напред. На следващия ден я причаках и от тогава двамата прекарвахме все повече време заедно. Така измина почти месец и тъкмо, когато най-сетне успях да я убедя да ми прави компания през следващия семестър, се случи това…
— Проклятие! — креснах и изритах чекмеджето на бюрото, което се търкаляше на пода, заедно с цялото му съдържание. Точно сега нямаше никакъв смисъл да тичам след нея. Първо да почистя. Нужно й е време, за да се опомни. Утре нещата ще са съвсем различни.
Някой наистина здравата бе поработил из моята скромна студентска квартира, в желанието си да прерови навсякъде. Всички мебели бяха разместени, свалени бяха калъфите на фотьойлите и дивана. Въздъхнах, докато оглеждах тази картина на разрушение. По-лошо дори от сутрин след най-безумен купон. И колко неудачен момент за взломове и грабежи. Вярно, кварталът не беше от най-спокойните, но поне нямаше лоша слава. И друг път са ми се случвали подобни неща. Но не тъкмо когато се прибирам с толкова приятна и многообещаваща компания. На всичко отгоре все нещо щеше да липсва.
Държах малко пари и разни ценни вещи в горното шкафче на бюрото в моята спалня. Още една, този път по-солидна сума, беше напъхана в един стар ботуш в дъното на гардероба. Надявах се, че крадецът се е задоволил с първото — тъкмо такава бе първоначалната ми идея.
Отидох да проверя.
Спалнята изглеждаше малко по-добре от дневната, сигурно ентусиазмът на неканения посетител се беше поизпарил. Чаршафите бяха разкъсани, а матракът — преобърнат. Две от чекмеджетата на бюрото бяха извадени, но съдържанието им не беше изсипано на пода. Пресякох стаята и изтеглих най-горното.