„Маневри“ сигурно обожава хора като него. Те мразят, убиват и се връщат за още всяка седмица. Естествено, че получават отстъпки. Но помагат на компанията да печели и това е по-важното. Натрупат ли се достатъчно точки, накрая „Маневри“ ще спечелят войната и „Обединена битка“ ще трябва да изплати огромна сума, вместо да стане обратното.
Войните не свършват, също както и такива като Шкембето. Предполагам, че от това могат да се направят съответните изводи за този тип хора — не особено лицеприятни, разбира се. Вече от петдесет години не е избухвала истинска война, та се налага да измисляме разни кръвопролитни игри, за да могат животни като Шкембето да играят в тях и да си чешат крастата.
Станкато сигурно също ще се окаже доста добър в това. Може би след време ще се превърне в Шкембето. И това ще е чудесно. Той заслужава подобна съдба. Не и аз обаче. След този уикенд приключвам завинаги.
Шкембето се изправя и ни маха. Вземаме оръжията и го последваме в гората.
Късен следобед. Войната ни заобикаля от всички страни, а калта отново е започнала да се стяга в киша и сняг. Но почвата е камениста и сега се придвижваме по-добре.
Откъм гората полъхва тежка смрад. Чуват се шумове, откъслечна стрелба, вече наблизо. Привеждаме се и се насочваме нататък, като се стараем да пазим тишина. Сега вече дишам малко по-леко. Страх ме е, но се владея. Дори мускулите не ме болят. Всъщност въобще не ги усещам.
Пред нас е паднало дърво, а върху него лежи разложен труп с лице, заровено в кървавия сняг. Като сцена от филм. Не ми прави впечатление, докато не осъзнавам, че е истински. Тогава втренчвам поглед.
Трупът е тук от доста време. С приближаването миризмата се усилва. Отблизо виждам подпухнала плът и се задавям от вонята. Спускам визьора на шлема. Това нещо трябва да е умряло предната нощ. Сива униформа, черна кожа. Конкомец. Първият противник, когото виждам. Надявам се всички конкомци, които срещна, да са мъртви.
Шкембето пристъпва без коментар, с лека усмивка на устните. Станкато заобикаля трупа с вдървена крачка и почти не го поглежда. Придава си безразличен вид. Поредната бойна сцена за хладнокръвния, спокоен Станкато. Аз спирам, а те продължават.
През визьора не мога да видя очите. Осъзнавам, че не искам да ги виждам. Кой, за бога, е този нещастник? Колко е трябвало да плати за съмнителната привилегия да гние тук? Изпитвам внезапно желание да докосна тялото, мъртвата плът. Става ми лошо и се отдръпвам.
Нещо пълзи върху тялото. Гледам като омагьосан. После, изведнъж, започвам да повръщам. Навеждам се и си изсипвам обяда на земята. По някаква неясна причина се старая да не повръщам върху тялото.
Когато свършвам, Станкато е до мен и се усмихва с гадната си усмивчица.
— Успокой се, Енди — казва и слага ръка на рамото ми. Печеният тип. — Това е само червей. Нищо лошо няма да ти направи.
Само червей. Само червей! Божичко, как го мразя. Стискам зъби, отърсвам се рязко от ръката му и тръгвам несигурно към гората.
Срещаме още трима от нашия взвод и сега вървим заедно. Не помня да са били на борда на хеликоптера, но няма друг начин. Не съм сигурен дали печелим от срещата. Двама охранени тъпаци и един дръвник, с това разполагаме сега. Но дръвникът носи нашивки на ветеран.
Двамата с Шкембето разговарят шепнешком и дръвникът се озърта. Приличат ми на смешници, имитиращи военен съвет. Шкембето и Дръвника. Това ли са хората, на които трябва да разчитам? Мамка му. Дръвника изглежда като някой, който с труд ще прекоси улицата. Сипаничаво лице с младежки пъпки. Не ми прилича на войник. Но може би сега войниците не са като тези от филмите. Може би грозници като него убиват по-добре. По дяволите. Станкато ще се ядоса, ако разбере. Той държи да е най-добър във всичко.
Шкембето поглежда към нас и ни маха.
— Имаме нещо — съобщава. — Взривове от гранати на изток. Автоматична стрелба. Джим каза, че някои от нашите момчета са притиснати от конкомците. Да идем да ги измъкнем. — И се ухилва.
Поемаме в тръс, прескачаме клони и шубраци и шляпаме шумно в кишата. Шкембето изглежда възбуден. В какво съм се забъркал? Къде отиваме. Искам да си вървя. Това е безумие. Ръцете ми треперят. Всеки момент ще повърна отново.
Войната ни поглъща.
Един от тъпаците внезапно пада и отнякъде се чува стрелба. Главата му се извива неестествено, автоматът пльосва в калта, на гърдите му разцъфва алено цвете. Мъртъв е, мъртъв, повтарям си. Не знаем откъде идват изстрелите.
— Снайперист! — вика Шкембето. — Залегни! Всички да се прикрият!
Миг по-късно изчезва, спотаява се някъде. Останалите също се скриват. Оставам само аз, наведен над тялото, замръзнал, разяждан от колебания. Нов изстрел, после няколко откоса. Чувам куршумите да свистят край мен, но се чувствам странно неузязвим. Казват, че никога не чуваш куршума, който те убива.