После някой ме сграбчва, събаря ме на земята и ме дръпва към дърветата. Станкато, разбира се. Лежи до мен, с изцъклени от напрежение и възбуда очи и готово за стрелба оръжие. Моя автомат го няма. Изпуснал съм го при трупа. Освен това плача. Бузите ми са мокри от сълзи.
Станкато не ми обръща внимание. Вдига автомата, натиска спусъка и от дулото бликва откос. Стреля по отсрещните дървета. Дали изстрелите идват оттам? Не зная. Не съм забелязал. Но той, изглежда, знае. Други хора също стрелят. Трябва да са нашите. Но не и аз. Не. Изгубил съм си автомата.
После, след доста време, настъпва пълна тишина. Станкато чака, стиснал оръжието, и само мести поглед. Другите също чакат. Никой не помръдва. Никой не стреля.
Здрачава се. Осъзнавам го изведнъж, докато гледам сенките на вечнозелените дървета. Доста време е минало. Но ние не помръдваме. Не знаем дали сме уцелили снайпериста, или той си е отишъл, а може би ни чака, спотаен, жаден за кръвта ни. Ето защо Станкато не мърда. Аз също. Не искам да се превръщам в мишена. Освен това не мога да направя нищо повече. Нямам оръжие.
Най-сетне, когато съвсем се стъмва, някой се размърдва. Сенки претичват между дърветата. Една, после още една. Отекват няколко изстрела и куршумите се забиват в скалите над нас. От мрака се подава нечия глава. Със спуснат нощен визьор Дръвника изпълзява на открито. Нищо не се случва. Конкомците са мъртви — или са си отишли.
Изведнъж от тъмнината изниква Шкембето. Навежда се над трупа, докосва го и поклаща глава. Чудя се наистина ли изпитва съжаление? Или го е яд, задето противникът му е спечелил изтребителна точка. Второто по-скоро. Той не е от състрадателните.
Станкато се изправя уверено и излиза на откритото. Поколебавам се, но го последвам.
— Мислиш ли, че сме го ударили? — пита Станкато.
Шкембето вдига рамене.
— Не знам. Трябва да проверим. Може би, може би не. Нищо чудно да си е плюл на петите.
Отиват да проверят, Станкато и Шкембето — тръгват към мястото, откъдето идваха изстрелите. Ние останалите чакаме. Дръвника ме гледа с отвращение. Гърча се под този поглед, извръщам очи към другия мъж, но той ме игнорира. И двамата не ме харесват. Усещам го. За тях аз съм само един страхливец. Трябва да се докажа. Но не и Станкато. Той прави всичко както трябва. Изтривам нервно ръце в куртката. После се навеждам да си взема автомата. Защо не го направих по-рано? Защо не участвах в престрелката? По дяволите, Бърч, защо правиш всичко не както трябва?
Станкато и Шкембето се връщат. Станкато ме хлопва по гърба. Винаги бодър и в добро настроение, да. Мил дори със страхливците, този снизходителен копелдак. Усмихва ми се.
— Май се е измъкнал — казва. — Сигурно сме го подплашили…
— Виж… — заеквам, — не исках да си изпускам…
Станкато ме прекъсва:
— Не бери грижа за това. По-важното беше да се прикриеш. — Махва към трупа. — Той не изпусна автомата, но какво спечели? По-добре да си жив, не ни трябват мъртви герои, нали?
Шкембето ни слуша и кима неохотно.
— Да, правичката казваш. — Поглежда ме. — Но внимавай, хлапе. Изплашиш ли се отново, може всички да пострадаме. А тогава и ти ще си идеш, ако не се сещаш.
Усмихвам се леко. Нищо друго не мога да направя. Очевидно са ми простили. Колко мило от тяхна страна. И всичко, естествено, е работа на Станкато. Той обича да постъпва така с мен. Знае колко го ненавиждам и затова все ме кара да изпитвам към него благодарност. Копелето му с копеле. Не само че ме кара да се чувствам глупак, но иска и да съм благодарен глупак. Мамка му.
Гората е обгърната в мрак. Останалите са спуснали нощните визьори. Пускам и моя и дърветата се превръщат в черни сенки на червеникав фон. Виждат се само клоните. Започвам да треперя. Гората се е преобразила в страховито леговище, пълно с обгорели скелети и неясни очертания. Струва ми се, че бих предпочел тъмнината. Но не вдигам визьора.
Продължаваме да вървим. Шкембето води, останалите го следваме в нишка. Не зная нито къде отиваме, нито защо. Вече не ме е грижа. Искам само всичко да свърши по-скоро. До полунощ остават само няколко часа. После още толкова до изгрев-слънце, още един ден и още половин нощ. И най-сетне хеликоптерът ще се върне да ни прибере. И мен. Ако оживея дотогава. Може би ще издрапам.
Другата седмица се връщам на тенис корта. Не ми трябва това. Нека Станкато идва тук, той е болен. Бърч слага точка.
Да. Така ще направя. Тази мисъл ме успокоява. Стискам оръжието и ускорявам крачка.