Вървим часове наред, в тишина, с изключение на тежкото дишане и хрущенето на леда под краката ни. Забравил съм войната, Станкато и всичко останало. Усещам само вкочанените си крака. Обувките ми са подгизнали и влагата се промъква нагоре. Пръстите ми изтръпват. Утре ще имам плюски. Обзалагам се, че на Станкато никога не му излизат плюски. Нито пъпки. Щеше да е много по-поносим, ако лицето му беше пъпчиво, като на нормалните хора.
Вятърът се усилва и свисти между клоните, а проклетата униформа въобще не може да го спре. В един свят на черно и червено студът някак не е на мястото си. Синьото и бялото — това са цветовете на студа. Всичко е някак объркано.
Продължаваме да крачим. Безцелно? За мен — да. Троп, троп, троп, момчетата маршируват. Това е войната. Каква невероятна глупост.
Отново се връщам към студа и вкочанените си крака. Автоматът също е вледенен, пластмасата почти е замръзнала. Може би е залепнал за ръката ми. Така поне няма да го изпусна, когато пак почне стрелбата.
А ние вървим. В пълно мълчание. Пред мен стъпки и дишане. Не разбирам какво става. Трябва вече да е полунощ. Нощем войната не спира ли? Нищо не чувам. Но може би ушите ми са изморени, като всичко останало в мен.
Майната му. Кого го е грижа? Студено ми е. Майната ти, Станкато. И на теб, Долечек. И на теб, Шкембе. На всички ви. Идиоти.
Може би скоро ще просветлее? Толкова дълго вече крачим. Тази мисъл ме ободрява. Спирам и повдигам леко визьора. Но на изток няма и следа от просветляване. Звездите греят в небето, Орион се е вдигнал високо, под него са верните му кучета. Ярки точки в мрака. Виждам меча му. От града никога не се вижда.
Звездите изглеждат студени. Като вдигна визьора, дори усещам, че са студени. Спъвам се в буца лед и изведнъж ме завладява странно спокойствие. Нещо ме побутва отзад.
— Хайде, Енди — чувам гласа на Станкато. — Не се предавай. Нали не искаш да изостанем и да се изгубим?
Изръмжавам нещо в отговор и ускорявам крачка. Да се предавам, как пък не?! Нямам такова намерение. Само спрях да видя дали наближава да се съмне. Този негодник. Въобще ли ми няма доверие?
Продължаваме да вървим през гори и планини, които приличат на горите и планините, дето вече сме ги минали. През леденостуден поток, който събужда задрямалата болка в краката ми. После пак в гората. Вървим. Нощта е тиха, но някъде в далечината виждам да кръжат самолети и да обстрелват нещо. Огънят зад визьора е черен. Ние ги гледаме. И вървим.
Най-сетне, най-сетне почивка. Шкембето е открило пещера. Не, не е истинска пещера. Малка хлътнатина в скалната стена. Все пак е някакво убежище. Той си сваля раницата, изсумтява нещо на Дръвника, разстила походния дюшек и ляга. Миг след това е заспал и хърка. Изтощен съм. Лягам до него. Останалите също се просват.
Дръвника ми съобщава, че ще поема първата смяна.
Надигам се, въпреки че мускулите ми протестират. Когато другите заспиват, вдигам визьора и гледам звездите. И самолетите. Хоризонтът на запад се озарява периодично от бели огньове. Някъде бушува битка. Заслушвам се в звука на оръдията. Много далече. Но ги чувам.
Всички са заспали дълбоко. Шкембето прилича на вързоп мръсно пране и хърка като дърворезачка. Дръвника се е свил в ъгъла и прилича на изплашено малко момче. Другият, тъпакът, спи с отворена уста. Но Станкато изглежда добре. Заел е небрежна поза, сякаш студът не може да го докосне, лицето му е спокойно, диша леко и равномерно. Обзалагам се, че е нащрек. Няма да позволи да го изненадат конкомците, ако ни нападнат.
Замислям се за това. Какво ще стане, ако си тръгна? Може би конкомците ще дойдат и ще избият всички. Заради изтребителните точки естествено. Ще е толкова лесно.
Не. Няма да мога да намеря обратния път. Освен това, ами ако конкомците не ги открият? Тогава здравата ще загазя. Не мога да оставя тези хора да загинат. Дори Станкато. Нали? Е, може би само Станкато.
Ако бях отишъл на тенис, сега щях да съм си у дома, вероятно дълбоко заспал в топлото легло с Мириам. Не че толкова ме влече към нея. Ожених се за нея, след като Гленда ме изостави заради Станкато. Високата руса Гленда. Беше толкова мила с мен, докато той не се появи, а после ме заряза и отиде при него, отхвърли ме безцеремонно, когато се опитах да я задържа. Направи голяма грешка. Щях да я взема за жена. Станкато иска само тялото й.
И така изгубих Гленда. И себе си също, а получих дебелата глупава Мириам. Само Станкато спечели.
Бих могъл да го застрелям. Чудя се дали му минава през ума. Да го гръмна още сега, докато спи. Никой няма да заподозре. Поредната жертва на войната.
А може би ще разберат? Сигурно има някакъв начин да проверят кой кого е застрелял. Иначе как ще следят изтребителните точки? Мога да го гръмна отзад, но ще ме спипат. Конконмските куршуми навярно са различни от нашите. Сигурен съм, че по някакъв начин е свързано с оръжията. Както могат да те открият, когато ти изтече времето, ако оръжието е в теб. Може би има някоя машинка, която следи кой по кого стреля.