Убивам Станкато и той ми отмъщава от гроба. По дяволите. Отново победител. Не, няма да му позволя да го направи.
Прогонвам тази мисъл. Няма да убия Станкато. Ще съм късметлия, ако въобще застрелям някого. Вероятно пак ще се вцепеня от страх.
Стоя прав, премятам тези мисли и гледам нощта. Часовете се нижат. Накрая събуждам Дръвника да ме смени и заспивам. На легло от леденостуден камък.
Събуждам се от болка в гърба и писък. Подскачам, сънен и объркан. Някой крещи. Поглеждам към отвора на кухината. Край мен свистят куршуми.
Конкомците са отвън.
Ние сме в капан. Обречени. Сега вече ще ми видят сметката. Страхът ме залива на огромни вълни. Озъртам се и треперя.
Станкато лежи по корем близо до предния край на хлътнатината и пуска дълги откоси с автомата. Отвън се въргалят трупове. Единият е наполовина вътре. Тъпакът, чието име така и не научих. Получил е повече от един куршум. Тялото му почти е прерязано на две. Горната половина гледа навън. Долната е в пещерата.
Дрехите ми са опръскани с кръв. Оглеждам я с отвращение. Иска ми се отново да заспя.
Нещо избухва току пред хлътнатината и по стената тракат отломки. Никой не им обръща внимание. Крясъци отвън и вътре. Не мога да се ориентирам от целия този шум.
Дръвника лежи до Станкато, с гръб към входа, и поставя нов пълнител. После се надига, сграбчва моя автомат и ме сръгва с него в корема.
— Стреляй! Бий се, шибан зелен кучи син — стреляй!
Обръща се към входа и се подпира на коляно.
И получава куршум в шията. Бликва кръв. Дръвника крещи и пада назад към мен.
Автоматът му изтраква на земята. Вдигам го и му го подавам, но той отказва да го вземе.
— Енди — чувам гласа на Станкато. — Залегни. Лягай, преди да са ударили и теб. — Той стреля и говори, без да спира. Толкова обигран, толкова спокоен. Не изглежда никак изплашен. Машина за убиване, герой, великият воин.
Решавам, че е време да му покажа какво мога. Оставям Дръвника да лежи в собствената си кръв, вдигам автомата и слагам пръст на спусъка.
Навън се зазорява. Слънчева утрин. Още толкова и ще сме у дома, но точно сега сме го загазили. Лошото е, че не мога да ги видя. Мяркам само искри от местата, където куршумите удрят скалната стена.
Откривам огън. Куршумите бликат навън в постоянен поток. Няма откат. Автоматът се затопля съвсем леко. Не стрелям по нищо конкретно, просто обсипвам дърветата с куршуми. Може би ще ударя нещо, но не изпитвам особено желание.
Моят огън дава на Станкато шанса, който е чакал. Той спира да презареди, отдръпва се навътре и спокойно поставя нов пълнител. Без излишна припряност. Без грешки. След секунди е до мен и двамата обстрелваме дърветата.
Някой крещи.
— Ударихме един — казвам и прекратявам стрелбата.
— Може би те искат да си мислим така — отвръща Станкато. — И да излезем навън. Не могат да влязат вътре, но знаят, че сме в капан.
В капан. Да. Това го помня. Ние сме в капан. Дръвника, великият ветеран, нашето приятелче, ни натика право в капана и вероятно ни обрече на гибел. Кипвам от яд. Само Станкато поддържа огъня.
Изведнъж осъзнавам, че Шкембето не е в пещерата.
— Къде е той? — питам Станкато. Не зная името на Шкембето. Странно, мислех, че го знам. Станкато сигурно го знае.
Той не отговаря. Но също спира стрелбата. Чака някой да помръдне.
Изминават пет минути в тишина. Надявам се, че онези ще дойдат, за да проверят дали не сме мъртви. Но те не налапват стръвта. Вместо това от време на време стрелят напосоки. Накрая някой мята граната. Май е време да се предадем. Докато гледам втрещено, Станкато улавя гранатата и я хвърля обратно. Точно откъдето дойде. Милият Станкато е в отбора по софтбол. Бива го, разбира се. Много го бива.
Гранатата избухва и поваля няколко дървета. Почти веднага някой открива огън от друга посока. Писъци. Този път ги ударихме здравата.
Един конкомец се подава иззад скалата, с дупка колкото юмрук в гърдите. Изминава две крачки, преди огън отстрани да го покоси. Пада и остава да лежи, потръпва конвулсивно. Гледам го с перверзен интерес как крещи и умира, как вкопчва пръсти във въздуха. Нисък мършав черен мъж, който не се предава лесно. Засрамен осъзнавам, че съм получил ерекция. Божичко, аз съм луд. Почти толкова лош, колкото и те.
Шкембето се надига встрани от нас, стиснал автомата в ръце.