— Чисто е — вика той. — Видяхме им сметчицата.
Станкато също става и отива при него.
— Колко бяха?
— Осем — отвръща другият и се разсмива. — Осем изтребителни точки. Как е при теб?
Излизам и аз. Станкато и Шкембето ме гледат мълчаливо. Аз съм отговорът на въпроса на Шкембето.
— По дяволите. — Това е всичко, което казва. Виждам, че предпочита да съм мъртъв. Аз съм страхливец и нямам място при тях. По-добри от мен са загинали. Това си мисли Шкембето.
— Но как…? — питам и се сепвам.
— Отивах да сменя поста — почва Шкембето. — Те откриха огън по двама ни. Удариха него, но аз залегнах и се скрих в храсталака. По това време твоят приятел вече се беше събудил и стреляше по тях, така че не им остана време да ме потърсят. — Ухилва се. — Добре стреляш — казва на Станкато. Удари двамата вдясно от мен и това ни спаси.
Спасило ни? Станкато ни е спасил? Винаги ли той трябва да е героят? Нещо в мен се свива. Обръщам гръб на двамата, които си разменят усмивки и се поздравяват за пролятата кръв. Касапи.
Тялото на черния лежи до един шубрак и няколко вечнозелени дървета. Вече е спряло да потръпва, но кръвта продължава да изтича в калта. Ръцете му са стари — мършави покрити с бръчки ръце, скрити в широките ръкави.
Навеждам се над мъжа, чиято смърт ми е доставила наслада. Автоматът му е паднал до близкото дърво. Пускам моя и го вземам.
Конкомските автомати са изработени от зелена пластмаса, но иначе са същите. Разбира се. Оръжията трябва да са еднакви, инак войната няма да е равностойна. Отдолу има сериен номер и надпис „Собственост на Обединена битка“.
Плащаш и избираш. Да се сражаваш в планините, да маневрираш срещу Обединена битка! Опитай война в джунглата, „Генерално сражение“ срещу „Главния стратег“! Прокрадвай се по улиците на града, „Тактическа лига“ срещу „Риск ООД“. Има трийсет и четири военни зони и десет бойни клуба. Плащаш и избираш. Но всички възможности се свеждат до едно и също.
Стоя прав с конкомския автомат в ръка. Нещо се хвърля към мен…
Той изскача от храсталака и успявам да го зърна за миг. Зелена униформа, черно лице, млад — по-млад от мен. Хлапе, нещастно недорасло хлапе. Не сме ги избили всичките. Този просто си е изгубил автомата. Идва към мен с нож.
Гледам го как се приближава. Трябва да измине още няколко метра, за да ме нападне. Движи се бързо, но недостатъчно бързо. Вдигам оръжието.
Но не мога да стрелям. Не мога да стрелям. Не мога да стрелям.
Когато черният е почти до мен, Станкато го покосява отстрани. Много точно. Младежът бавно се превива и пада в калта. Не издава нито звук. Ножът му пада до крака ми.
Станкато отново ми е спасил живота.
Обръщам се и го поглеждам. Той се усмихва, дулото на автомата му дими. Още една изтребителна точка. Бива го за това. Следващия път ще получи голяма отстъпка. Аз ли? Не. В никакъв случай. Ще ми отнемат разрешителното. Няма да ми позволят да си платя. Получавам ерекция, като гледам как умират хора, но не мога да ги убия.
Станкато пристъпва към мен и понечва да каже нещо. Гледам автомата и избягвам погледа му. Конкомски автомат. Стреля с конкомски куршуми. Може би разбират кой кого е застрелял по куршумите. Станкато ми е спасил живота два пъти. Не мога да понеса тази мисъл. Ще го разкаже на всички.
Докато крачи към мен, вдигам автомата — съвсем спокойно — и го застрелвам. Мисля, че го правя доста добре.
Дори не му остава време да се изненада. Конкомският автомат изпуска бърз откос. Гърдите му експлодират, аз повдигам малко дулото и куршумите се забиват в мургавото му красиво спокойно усмихнато всезнаещо лице и го превръщат в кървава каша.
Шкембето стои като истукан и ме гледа зяпнал. От устата му излиза дрезгав вик.
— Ти застреля приятеля си! — крещи ми. — Застреля своя другар!
Извъртам автомата и го гръмвам. Да върви по дяволите с нашивките си. Не е никак трудно да му видиш сметката.
Вървя цял ден сам през гората. Краката ми са леденостудени, но не им обръщам внимание. В едната си ръка държа автомата на „Маневри“, в другата конкомския. Трупам изтребителни точки. Ако набера достатъчно, идната седмица може да ме направят сержант.
И седем по нивга не убивай човек
На стената отвън висяха дженшийски деца, редица дребни фигури със сивкава козина, увиснали неподвижно на дългите въжета. По-големите очевидно бяха убити, преди да бъдат обесени — тук се поклащаше обезглавен мъжки, завързан за краката, там — обгореният труп на женска. Но повечето, тъмнокозинестите младенци с големите златисти очи — повечето просто бяха обесени. По здрач, когато откъм назъбените хълмове излезе вятър, телата на по-слабите деца се залюляха на въжетата и се заудряха в градските стени, сякаш бяха живи и тропаха да ги пуснат вътре.