Проктор Уайът бе пристигнал малко след изгрев-слънце и бе пратил един от войниците си да потропа на вратата на схлупената, стъкмена от готови материали барака, изпълняваща при неКрол функцията на търговска станция и дом. Сънен и ядосан, но с предпазлива любезност, търговецът излезе да поздрави Ангелите и ги придружи до центъра на площадката, където върху три сгъваеми крака стърчеше „Светлините на Джолостар“.
Люкът на товарния отсек беше затворен — предната вечер екипажът бе разтоварил стоката и я бе сменил със сандъци с дженшийски занаятчийски изделия, които би трябвало да донесат добра печалба от колекционерите на чуждоземни произведения на изкуството. Нямаше начин да разберат дали очакванията им ще се оправдаят, докато търговците не огледат стоката — Ритър бе оставила неКрол тук само преди година и това бе първото й завръщане.
— Аз съм независим търговец, а Арик е моят агент на този свят — обясни Ритър на проктора, когато се срещнаха в покрайнините на космодрума. — Трябва да преговаряте с него.
— Ясно. — Проктор Уайът държеше списъка със стоки, които Ангелите искаха от индустриалните колонии на Авалон и Джеймисънов свят. — Но неКрол отказва да преговаря с нас.
Ритър го погледна безучастно.
— И съвсем основателно — обади се неКрол. — Аз търгувам с дженшите, а вие ги изтребвате.
Прокторът бе разговарял с неКрол доста често през месеците, откакто Стоманените ангели бяха построили своя град-колония, и разговорите им неизменно завършваха с разпра, затова сега се направи, че не го е чул, и обясни на Ритър:
— Стъпките, които предприехме, бяха необходими. Когато животно убие човек, животното трябва да бъде наказано и другите животни трябва да го видят и да научат урока — така животните ще знаят, че човекът, семето на Земята, Детето на Баккалон, е техен господар и повелител.
НеКрол изсумтя презрително.
— Дженшите не са животни, прокторе, те са разумна раса със собствена религия, изкуство, обичаи и…
Уайът го погледна.
— Те нямат душа. Само децата на Баккалон са одухотворени, само семето на Земята. Ако са разумни, това е известно само на теб. Но щом са без душа, си остават животни.
— Арик ми показа пирамидите, които строят — намеси се Ритър. — Струва ми се, че същества, способни да вдигнат подобни средища за преклонение, трябва да притежават душа.
Прокторът поклати глава.
— Ако наистина смятате така, грешите. В Книгата е написано съвсем ясно. Ние, семето на Земята, сме истинските деца на Баккалон. Останалите са животни и в името на Баккалон трябва да господстваме над тях.
— Щом казвате — рече Ритър. — Но се боя, че ще трябва да осигурите това господство без помощта на „Светлините на Джолостар“. Длъжна съм да ви информирам, прокторе, че намирам действията ви меко казано за обезпокоителни и възнамерявам да докладвам за тях на Джеймисъновия свят.
— Друго не съм и очаквал — отвърна Уайът. — Може би идната година във вас ще се разгори обичта към Баккалон и тогава ще можем да разговаряме отново. Дотогава Корлос ще оцелее сам. — Отдаде чест и излезе с отсечена крачка, следван от четиримата Стоманени ангели.
— Какво ще спечелим, ако докладваме за тях? — попита огорчено неКрол.
— Нищо — отвърна Ритър, загледана към гората. Беше се прегърбила, сякаш се бореше с умората. — Това не е грижа на джеймите, а и да стане, какво могат да направят?
НеКрол си спомни тежката, подвързана с червена кожа книга, която Уайът му бе дал преди няколко месеца.
— И бледото дете Баккалон извая децата си от стомана — цитира той, — защото звездите ще прекършат онези, що са от мека плът. И в ръката на всеки новосъздаден младенец Той положи изкован меч и каза им: „Това е Истината и Пътят“. — Плю отвратено. — Ето такова им е кредото. И ние не можем да направим нищо?
Лицето й беше съвсем безизразно.
— Ще ти оставя две лазерни пушки. Постарай се за една година да научиш дженшите да ги използват. Вече зная каква стока ще докарам следващия път.
Дженшите живееха на кланове (или поне така ги наричаше неКрол) от по двайсет до трийсет и всеки клан бе разделен поравно между възрастни и деца, всеки имаше своя родна гора и ритуална пирамида. Те не строяха, само спяха свити на кравай сред дърветата около пирамидата. За храна използваха различни растения — сочните синьо-черни плодове, които растяха навсякъде, три различни вида къпини, халюциногенни листа и корени. НеКрол откри, че понякога, макар и рядко, ловуват. Един клан можеше да изкара месеци, докато дивите прасета в гората се множаха, да рови грудки и да си играе с децата. После, изведнъж, вероятно когато популацията диви прасета достигнеше някаква критична точка, дженшите вземаха копия, излизаха на лов и убиваха две от всеки три прасета и всяка нощ ги опичаха на клади край пирамидите. Подобни неща се случваха и с големите белокожи дървесни охлюви, които понякога нападаха плодовете като истинска напаст, докато дженшите не започваха да ги събират и сушат на огън, както и с досадните черни птици, налитащи на плодовете от горните клони.