Стояха смълчани. Снегът се трупаше в краката им и северният вятър щипеше лицата им.
Параклисът бе тъмен и притихнал. В ъглите слабо сияеха светлинни глобуси. Редиците прости дървени пейки пустееха. Над масивния олтар от черен камък светеше холограма на Баккалон — толкова истинска, че богът сякаш дишаше. Момче, най-обикновено момче, голо, с млечнобяла кожа, големи очи и руси коси. Истинско олицетворение на невинността. Но в ръката си стискаше черен меч, меч по-голям от самия него.
Уайът бе коленичил пред проекцията, със сведена глава. Цяла зима го измъчваха мрачни и неспокойни сънища и идваше тук всеки ден да се моли за напътствия. Нямаше към кого другиго да се обърне освен към Баккалон — той, Уайът, беше прокторът, който водеше другите в битка и вяра. Само той можеше да разгадае виденията.
Ето защо всеки ден прокторът се измъчваше от колебания, докато снегът навън не започна да се топи и панталоните му не се протъркаха на коленете от триенето в пода. Но дойде ден, в който той взе решение, и в същия ден свика заместниците си в параклиса.
Те дойдоха един по един — прокторът беше коленичил неподвижно — и насядаха на пейките зад него. Уайът не им обърна внимание; молеше се само думите му да бъдат верни и точни, а видението — истинско. Когато се събраха всички, стана и се обърна към тях.
— Много са световете, на които са живели децата на Баккалон — поде, — но никой толкова благословен, колкото този, нашият Корлос. Назряват велики времена, мои братя по оръжие. Бледото дете ме посети в съня ми, както някога е навестявало първите проктори, в годините преди да бъде основано братството. То ме дари с видения.
Останалите мълчаха, свели скромно погледи — той беше техният проктор в края на краищата. Не можеше да има въпроси, когато старшият по ранг говори мъдри слова и издава заповеди. Това бе един от заветите на Баккалон — йерархията на командването е свещена и никога не бива да бъде подлагана на съмнение. Така че всички мълчаха.
— Самият Баккалон е идвал на този свят. Отишъл при лишените от души и животните и им разказал за нашето царство и ето какво ми рече днес: когато дойде пролетта и семето на Земята излезе от Мечовата долина, за да завладее нови земи, всички животни трябва да се преклонят пред нас и да заемат подобаващите им се места. Това е моето предсказание! Освен това — ще станем свидетели на чудеса. Това също ми обеща бледото дете: знаци, с които ще познаем Неговата истина и които ще разпалят вярата ни и ще ни дарят с нови откровения. Но същевременно ще я подложат на изпитание, защото иде време на жертви и Баккалон ще поиска от нас много, за да потвърдим обичта си към Него. Трябва да помним Неговото Учение и да бъдем верни на себе си, и всеки от нас трябва да Му се подчинява, както дете се подчинява на своя родител, а войникът на своя офицер, с други думи, незабавно и без колебание. Защото бледото дете знае най-добре какво трябва да се прави. Има и видения, с които ме дари, сънища, които сънувах. Братя, молете се с мен.
Уайът отново се обърна към олтара и коленичи, а останалите също коленичиха и подеха молитва — всички без един. В сенките в дъното на параклиса К’ара ДаХан гледаше своя проктор изпод надвисналите си вежди.
Същата нощ, след мълчалива вечеря в столовата и кратка среща на щаба, оръжейният майстор повика Уайът за разходка по стените.
— Прокторе, душата ми е обезпокоена — поде той. — Трябва да се посъветвам с този, който стои най-близо до Баккалон.
Уайът кимна, двамата взеха дебели наметала от черна кожа и излязоха на терасата от червеникав камък, над която блещукаха звездите.
Близо до караулката над градската порта ДаХан се облегна на парапета и след като плъзна поглед по скованата от сняг долина, го спря на лицето на проктора и каза:
— Уайът, вярата ми е слаба.
Прокторът не отговори. Лицето му бе скрито в сянката на качулката. Такова признание не беше характерно за воин на Стоманените ангели. Баккалон казваше, че вярата на боеца трябва винаги да е непоклатима.
— В старите времена — продължи К’ара ДаХан — срещу децата на Баккалон са били използвани много оръжия. Днес някои от тях съществуват само в легендите. Може би никога не ги е имало. Може би те са лишени от съдържание понятия, като боговете, на които се прекланят мекушавите хора. Аз съм само един оръжеен майстор, тези неща са непознати за мен. Но, прокторе, има една легенда, която ме безпокои. Веднъж, разказва се в нея, през дългите векове на война, Синовете на Хранга пратили на семето на Земята зли вампири на ума, същества, които хората нарекли ядачи на души. Докосването им било невидимо, но се простирало на километри, по-далече, отколкото може да ги види човек, по-далече, отколкото стреля лазерна пушка, и предизвиквало лудост. Видения, прокторе, видения! Лъжливи богове и лъжливи планове били заложени в умовете на хората и…