— Мълчи! — сряза го Уайът. Гласът му беше твърд и студен като нощния въздух, който превръщаше дъха в пара.
Настъпи тягостна тишина. Сетне, с омекнал глас, прокторът продължи:
— Цяла зима се молех, ДаХан, борех се с виденията. Аз съм проктор на Децата на Баккалон на света Корлос, не някакво сукалче, което да бъде подвеждано от лъжливи богове. Говоря само тогава, когато съм сигурен. Говоря като ваш проктор, като ваш баща във вярата и като командващ офицер. Това, което ме тревожи, оръжеен майстор, е, че се съмняваш в мен. Следващото, което очаквам, е да започнеш да спориш с мен на бойното поле, да обсъждаш с други заповедите ми.
— Никога, прокторе — отвърна ДаХан и покорно коленичи в снега.
— Надявам се. Но преди да те освободя, защото си мой брат пред Баккалон, ще ти отговоря, макар да не се налага да го правя. Ето какво ще ти кажа: прокторът Уайът е добър офицер, както и посветен на вярата си мъж. Бледото дете сподели с мен пророчествата си и предсказа, че ни очакват големи чудеса. Неща, които скоро ще видим с очите си. Но ако предсказанията не се сбъднат, ако не се появят никакви знаци — това също ще видим с очите си. И тогава ще зная, че не Баккалон е пратил виденията, а лъжлив бог, вероятно хрангански ядач на души. Или ти смяташ, че хранганците могат да правят чудеса?
— Не — отвърна ДаХан все още на колене, свел голямата си олисяла глава. — Това би било ерес.
— Именно — потвърди прокторът и погледна за миг зад стените. Нощта беше ясна и студена и нямаше луна. Усещаше вдъхновение, дори звездите сякаш възпяваха величието на бледото дете, защото съзвездието на Меча беше високо в зенита и Воинът посягаше към него от мястото, където стоеше на хоризонта.
— Тази нощ ще стоиш на пост без наметалото — обърна се прокторът към ДаХан, след като отново погледна надолу. — И когато северният вятър те накара да затрепериш, ще приемеш болката като награда, защото тя ще е знак, че си се подчинил на своя проктор и на бога. Колкото повече изстива плътта ти, толкова повече пламъкът в сърцето ти ще се разгаря.
— Да, прокторе — отвърна ДаХан, свали наметалото си и му го подаде.
На стенния екран в потъналата сумрак всекидневна вървеше позната драма, но неКрол се бе отпуснал в креслото с притворени очи и почти не следеше записа. Непримиримата говорителка и двама други дженшийски изгнаници седяха на пода, втренчили запленени погледи в спектакъла човешки терзания и неволи — напоследък проявяваха жив интерес към обичаите и живота на други култури. Всичко това наистина бе много странно, мислеше си неКрол, дженшите от водопада и другите кланове не изпитваха подобен интерес. Спомни си първите дни, преди идването на Стоманените ангели с техния стар, обречен на разглобяване боен кораб, когато бе предлагал най-различни предмети за размяна с дженшийските говорители — сияеща коприна от Авалон, скъпоценни камъни от Горен Кавалаан, дуралуминиеви ножове, слънчеви генератори, стоманени енерголъкове, книги от десетки светове, лекарства и вино — беше докарал по малко от всичко. От време на време говорителите вземаха нещичко, но никога не проявяваха особен ентусиазъм — единственото, което ги интересуваше, беше солта.
Едва когато дойдоха пролетните дъждове и Непримиримата говорителка започна да го разпитва, неКрол осъзна изненадано колко рядко който и да било от дженшите го бе питал за каквото и да било. Но изгнаниците определено бяха по-любознателни, особено Непримиримата говорителка. НеКрол можеше да отговаря само на малка част от въпросите и дори тогава тя винаги имаше нови, с които да го изненада. С времето той започна да се ядосва на собственото си невежество.
Но същото се случи и с Непримиримата говорителка, която за разлика от клановите дженши — дали религията имаше чак такова значение? — бе готова да отговаря на въпросите му и неКрол започна да я разпитва за много неща, които глождеха любопитството му. В повечето случаи тя само премигваше объркано, неспособна да намери отговор.
— Няма истории за наши богове — обясни му веднъж, когато той се поинтересува от дженшийските митове. — Що за разкази може да са това? Боговете обитават поклонническите пирамиди, Арик, ние им се молим, а те ни пазят и озаряват живота ни със светлина. Не дебнат наоколо, нито се сражават помежду си, както, изглежда, правят вашите богове.
— Но и вие някога сте имали богове, преди да започнете да се прекланяте на пирамидите — възрази неКрол. — Тези, които вашите ваятели претворяват в статуетки. — Той дори разопакова един от пакетите и й показа няколко фигурки. Непримиримата говорителка само приглади козината си и поклати глава.