На стените висяха децата на Ангелите, редичка дребни бели телца, застинали неподвижно на дългите въжета. Бяха се предали на участта си покорно, всички до едно, но смъртта рядко оставя телата покорни и по-големите се бяха мятали, докато вратовете им не се скършат. Малките бяха завързани през кръста, оставени да висят, докато не умрат от глад.
Докато стоеше, потънала в спомени, мъжът от екипажа й се доближи откъм разрушената барака на неКрол и каза:
— Нищо. Само статуетки.
Ритър кимна.
— Ще тръгваме? — попита Непримиримата говорителка. — Джеймисън свят?
— Да — отвърна Ритър, загледана покрай „Светлините на Джолостар“ нататък, към дивата черна гора. Сърцето на Баккалон бе потънало завинаги. Сред безкрайните гори и в един-единствен град клановете отново бяха подхванали своите молитви.