Крес почти не я чу. Стори му се, че забелязва някакво движение зад вратата на избата. Представи си как оттам нахлува цяла армия бели, всичките с големината на този, който бе нападнал Лисандра. Видя как го повдигат хиляди малки ръце, как го отнасят долу в мрака, където го очаква изгладнелият търбух. Завладя го страх.
— Недей — повтори той.
Но те не му обърнаха внимание.
Крес се хвърли напред и удари с рамо мъжа тъкмо когато се готвеше да открие огън. Той извика уплашено и хлътна в черните очертания на вратата. Крес го чу да пада по стълбите. След това се чуха нови звуци — дращене, разкъсване, влажно прижвакване. Крес се извърна към Лисандра. Целият беше покрит със студена пот, но в душата му тлееше странна възбуда. Беше почти като сексуална.
Студените очи на Лисандра се втренчиха в него през маската.
— Какво правиш? — попита тя, докато Крес се навеждаше да вдигне изпуснатия лазер. — Саймън!
— Сключвам мир — отвърна той и се изкикоти. — Те няма да наранят един бог, особено ако е добър и великодушен. Аз бях зъл. Държах ги гладни. Разбираш ли, дойде време да се поправя пред тях.
— Ти си обезумял — отвърна тя и това бяха последните й думи. Крес прогори дупка в гърдите й — достатъчно голяма, за да мине ръката му. Издърпа тялото й до стълбите и го претърколи вътре. Този път звуците бяха по-силни — хитинови потраквания, стържене и ехо като от капеща вода. Крес отново закова вратата.
Докато се отдалечаваше, почувства странно спокойствие, сякаш някой бе полял страха му с гъст сироп. Подозираше, че причината не се корени в него.
Имаше намерение да зареже имението, да отлети до града и да вземе стая в хотела за една нощ — или може би за цяла година. Вместо това започна да пие. Не беше съвсем сигурен защо. Налива се равномерно часове наред и накрая изхвърли всичко на килима с няколко мъчителни конвулсии. По някое време заспа. Когато се събуди, в къщата цареше непрогледен мрак.
Той се сви на кушетката. Чуваше шумове. Нещо се движеше зад стените. Те бяха навсякъде около него. Слухът му бе необичайно изострен. Всяко слабо поскърцване и дращене бе пристъпване на пясъчен крал. Той затвори очи и замря, зачака ужасното им докосване, страхуваше се да помръдне, за да не се допре до някой от тях.
Изхлипа и застина съвсем неподвижно. Но нищо не се случи.
Отвори очи. Целият трепереше. Сенките бавно започнаха да омекват и да се разпръскват. През прозорците се процеждаше лунна светлина. Очите му привикнаха със сумрака.
Всекидневната беше празна. Нямаше нищо, нищо, нищичко. Само пиянски страхове.
Саймън Крес се поуспокои, изправи се, тръгна през стаята.
Все още нищо. В помещението цареше пълна тишина.
Той спря и се заслуша. Нито звук. Никакъв шум в стените. Всичко е било плод на въображението му, на страха.
Спомените за Лисандра и за онова нещо в избата се върнаха неканени. Изпълниха го гняв и съжаление. Защо го бе направил? Можеше да й помогне да изгорят малките чудовища в мазето, да се справят с търбуха. Защо… той знаеше защо. Търбухът го бе направил, бе му внушил страх. Уо бе казала, че са псионични дори когато са още малки. А сега, когато беше толкова голям? След като се бе нахранил с Кат и Иди и разполагаше с още два трупа долу? Щеше да продължава да расте. А и вече познаваше вкуса на човешката плът.
Крес се разтрепери, но все пак намери сили и се овладя. Търбухът нямаше да го нарани. Той беше техният бог. Белите още отначало бяха неговите любимци.
Спомни си как го бе промушил с меча. Това беше преди да дойде Кат. Проклета да е, въпреки всичко.
Не можеше да остане тук. Търбухът скоро пак ще огладнее. И колкото беше голям, това нямаше да отнеме много време. Апетитът му беше ненаситен. Какво щеше да прави тогава? Трябваше да се измъкне, да потърси безопасността на града, докато онова чудовище все още се задоволява с храната в избата. Подът беше от отъпкана пръст, подвижните лесно можеха да прокопаят тунел в него. И когато излязат на свобода… Крес не искаше и да помисля за това.
Слезе в спалнята и започна да си събира багажа. Взе три чанти. Съвсем малко дрехи, останалото бяха ценностите му, бижутата, някои произведения на изкуството и други неща, които не би искал да загуби. Не смяташе да се връща.
Влечунът го последва надолу по стълбите, втренчил в него изцъклените си сияещи очи. Беше измършавял. Крес изведнъж осъзна, че не го е хранил от много време. Обикновено го оставяше да се грижи сам за себе си, но изглежда, напоследък наоколо нямаше толкова плячка. Влечунът се опита да се вкопчи в крака му и Крес го изрита с гневно ръмжене и забърза надолу.