Събра кураж, хлопна вратата зад последния и като пренебрегна изненаданите възклицания, които след миг преминаха в пронизителни писъци, хукна към скутера, с който бяха пристигнали. Успя да се пъхне вътре, включи таблото и изруга. Скутерът, разбира се, бе програмиран да се задейства от отпечатъка на палеца на собственика си.
Следващият, който пристигна, бе Джад Ракис. Крес изтича при скутера веднага след като той кацна и улови Ракис за ръката, докато той излизаше.
— Излитай, бързо! — нареди и го бутна назад. — Откарай ме в града. Побързай, Джад. Трябва да се махнем оттук!
Ракис се облещи.
— Защо, какво е станало, Саймън? Не разбирам. Нали щеше да има забава?
Ала вече беше твърде късно, защото мекият пясък около тях се раздвижи, отдолу се показаха червени очички и тракащи челюсти. Ракис нададе сподавен вик и понечи да се прибере в скутера, но яки челюсти се сключиха около глезена му и изведнъж той падна на колене. Пясъкът сякаш кипеше от някаква подземна активност. Джад крещеше и се мяташе ужасено, докато го разкъсваха.
След това Крес вече не се опитваше да избяга. Когато всичко приключи, събра остатъците от алкохол в барчето и се напи до забрава. Даваше си сметка, че за последен път има този лукс. Единственият алкохол, който бе останал в къщата, се намираше в избата.
През целия ден Крес не докосна храна, но въпреки това по някое време гладът му изчезна напълно. Последната мисъл, която му мина през главата, преди да го споходят кошмарите, бе кого да покани утре.
Утрото бе горещо и сухо. Когато отвори очи, Крес отново съгледа белия пясъчен крал върху гардероба. Затвори ги пак — надяваше се, че това е само кошмар. Но не беше. Той втренчи поглед в едрото насекомо.
Гледаха се така няколко минути, преди Крес да осъзнае нещо странно — пясъчният крал не помръдваше.
Вярно, че пясъчните крале можаха да остават дълго неподвижни. Беше ги виждал да дебнат и чакат хиляди пъти. Но винаги имаше някакво движение — потракване на челюсти, потрепване на крачета, поклащане на дългите антени, полюшване на телцето.
Ала пясъчният крал върху гардероба бе съвършено неподвижен.
Крес се надигна, затаил дъх, не смееше дори да се надява. Възможно ли беше да е мъртъв? Да го е убило нещо? Приближи се до гардероба.
Очите на пясъчния крал бяха стъклени и черни. Съществото изглеждаше подпухнало, сякаш омекнало и разядено отвътре, изпълнено с газове, които напираха срещу бялата броня.
Крес протегна разтреперано ръка и го докосна.
Беше топло — дори горещо. Но не мърдаше.
Той отдръпна ръка и в същия миг от екзоскелета на пясъчния крал се откърши парченце. Плътта отдолу бе със същия цвят, но изглеждаше подпухнала, нездрава. И сякаш пулсираше.
Крес отстъпи назад и изтича при вратата.
Още трима бели лежаха в хола. Бяха като този в спалнята.
Той се завтече надолу по стълбите, прескачаше белите тела. Нито едно от тях не помръдваше. Къщата гъмжеше от пясъчни крале, всичките мъртви — или в дълбока кома. Крес не се интересуваше какво може да е станало с тях. Важното сега бе да не се движат.
Намери четири в скутера. Вдигна ги един по един и ги запокити надалече. Намести се върху проядената седалка и натисна контролното табло.
Нищо.
Опита отново и отново. Никаква реакция. Не беше честно. Това беше неговият скутер, трябваше да запали. Не разбираше защо не работи.
Накрая излезе да провери. И откри причината. Пясъчните крале бяха разкъсали гравитационната решетка. Все още бе пленник.
Върна се навъсен в къщата, взе от галерията древната секира, която бе окачена на стената до меча, с който бе убил Кат м’Лейн, и се захвана за работа. Пясъчните крале дори не помръдваха, докато ги сечеше на късчета. Но още при първия удар се пръсваха. Вътрешността им беше ужасна — странни полуоформени органи, лепкава червеникава сукървица, която малко наподобяваше човешка, както и жълтеникава жлъчка.
Унищожи двайсетина, преди да си даде сметка за безсмислието на усилията си. Подвижните нямаха значение, а и бяха толкова много. Щеше да се занимава с тях ден и нощ и пак нямаше да напредне особено.
Завладян от нова решимост, той тръгна към избата. Когато наближи вратата, спря.
Това вече не беше врата. Стените бяха проядени така, че отворът бе два пъти по-голям и овален. Истинска яма. Нямаше никакъв признак, че тук доскоро е имало врата, затваряща входа към черната бездна.
Отдолу полъхваше тежка, отвратителна смрад.
Стените бяха влажни и кървави, покрити с петна белезникава плесен.
И което бе най-лошото — дишаха.
Застанал насред помещението, Крес долавяше топлия вятър от издишането. Преглътна, за да не повърне. После побягна.