Мелиса се издигна над пода и бавно поклати глава. Сребристата й коса проблясваше.
— Звездите — рече тя тихо. — Бранд, ядрото… песните. Свобода, Бранд. Както говорехме някога. Бранд, те няма… те няма да ни позволят… не могат да ни оковат.
— Аз мога.
И ангелът, окуражен от внезапно замрялата Мелиса, долетя до нея. Изпълнен с детински трепет, той се пресегна, за да я докосне. Мелиса, без да сваля очи от Бранд, я прегърна леко. Ангелът се засмя, въздъхна и се приближи.
Бранд поклати глава.
Но лицето на ангела вече показваше други чувства.
— Ти ме излъга — рече му тя строго. — Тя не е кон. Тя е личност. — После, с предишната сияйна усмивка, добави: — И е толкова красива.
След което настъпи много дълга тишина.
Вратата към мостика се плъзна зад него.
— Е? — попита Роби.
Бранд прекоси каютата и застана пред екрана. Отвън, в мрака, Мелиса се бе присъединила към останалите бързи приятели. Разговаряха в стакато от цветове. Бранд ги погледа малко, после посегна към пулта и натисна едно копче.
Звездите сияеха, студени и ярки, отразяваха се в стените на Хадес.
Преди Роби да успее да отвори уста, бързите приятели изчезнаха, завъртяха космоса около тях, движеха се по-бързо, отколкото би могла някога „Колесница“. Само Мелиса се забави за няколко секунди.
После останаха заобиколени от мрак и изкорубени кораби.
— Бранд!?
Той й се усмихна и повдигна рамене.
— Не можах да го направя. Никога нямаше да можем да ги пуснем извън щитовете. Щяха да са като животни, впрегатен добитък, затворници. — Погледна я смутено. Зная, че може би вече не са хора. Какво пък, човечеството винаги е искало да се срещне с извънземна раса. Но кой е предполагал, че сами ще създадем такава?
— Бранд. — Роби го погледна твърдо. — Нашите инвестиции. Трябва да го направим. Може би бихме могли да използваме тъмен?
Той поклати глава.
— Не. Няма как да ги накараме да разберат какво искаме. Бързите приятели или… нищо, предполагам.
Той спря и я погледна. Тя изморено и отвратено бе втренчила очи в екрана.
— Ще ти се реванширам — обеща Бранд и я улови за ръката. — Ще намерим друг улов. Вече сме добре екипирани.
Роби се огледа и попита:
— Къде е ангелът? — Гласът й беше с една октава по-спокоен.
— В моята каюта — отвърна Бранд. — Дадох й един медальон да си играе.
Каменният град
Световете-кръстопътища имат хиляди имена. На човешките карти този беше вписан като Сив отдих в случаите, когато въобще го отбелязваха — което се случваше рядко, тъй като се намираше на десетки години път от световете на хората. Дан’лаите го бяха кръстили Пустота на своя писклив лаещ език. За ул-меналейтите, които го познаваха най-отдавна, той бе просто Светът на каменния град. Крешите имаха своя дума за него, както и линкеларите, а тъй като седраните и други раси също бяха кацали там, всяка от тях бе оставила свое название. Но за повечето той бе само кръстопът, кратка пауза, докато скачат от една звезда към друга.
Планетата беше гола и пустинна, свят на сиви океани и безкрайни равнини, из които бушуваха ураганни ветрове. С изключение на космопорта и каменния град тя бе пуста и безжизнена. Космопортът бе поне на пет хиляди години според човешкото летоброене. Беше построен от ул-найлейтите в годините на техния възход и в продължение на стотици поколения те го бяха използвали за свой кръстопът. Сетне ул-найлейтите бяха изчезнали, а ул-меналейтите бяха дошли, за да заселят техните светове, и сега тази древна раса се споменаваше само в легендите и молитвите.
Но космодрумът продължаваше да съществува, като огромна пъпка върху равнината, заобиколен от високи ветроупорни стени, които отдавна изчезналите инженери бяха вдигнали заради бурите. Зад стените лежеше пристанищният град — хангари, складове и магазини, където изнурени същества от стотици светове можеха да си отдъхнат и да се освежат. Отвън ветровете идеха предимно от запад и се стоварваха върху стената, за да бъдат преобразувани в безценна енергия. Но при източните стени имаше втори град, открито поселище с пластмасови полусфери и метални бараки. Там живееха прокудените, болните и разорените, там се навъртаха онези без кораби.
Отвъд селището, още по на изток, беше каменният град.
Градът бе там още когато бяха пристигнали ул-найлейтите, преди повече от пет хиляди години. Никой не знаеше на каква възраст е в действителност, нито защо е бил построен. В онези дни арогантните и любопитни улишки старейшини бяха положили немалко усилия, за да узнаят поне частица от истината. Бяха извървели виещите се улички, бяха изкатерили тесните стълбища, бяха огледали внимателно построените близо една до друга кули и пирамиди. Откриха безкрайни тъмни тунели, прокопани навсякъде под града. Откриха само прахоляк и ужасна потискаща тишина. Но никъде не намериха и следа от Строителите.