Накрая, колкото и да бе странно, ги бе споходила необяснима умора и заедно с нея — страх. И тогава те бяха напуснали каменния град, за да не се върнат никога повече. В продължение на хиляди години култът към Строителите набираше сила. И заедно с това набираше сила упадъкът на още една велика раса.
Но ул-меналейтите почитат само ул-найлейтите. А дан’лаите не почитат нищо. Кой би могъл да каже какво почитат хората? Ала ето че сега в каменния град отново се чуваха шумове — стъпки отекваха по тесните улички и проходи.
Скелети, вградени в стените.
Бяха подредени над портите без някакъв конкретен план, единадесет на брой, наполовина инкрустирани в тънкия слой улишки метал, наполовина изложени на бурните ветрове. Някои бяха по-надълбоко от други. Най-отгоре новият скелет на някакво безименно крилато същество се поклащаше от вятъра като торба кухи изсветлели кости, прикачен към стената само за китките и глезените. Малко по-долу и вдясно се виждаха жълтеникавите останки на един линкелар.
Скелетът на Макдоналд бе вграден наполовина. Крайниците му бяха погълнати от метала, но пръстите му стърчаха навън (едната му ръка продължаваше да стиска лазера), а краката и торсът бяха изложени на вятъра. И черепът, разбира се, съвсем избелял, смазан, като ужасяващо предупреждение. Гледаше право надолу към Холт всяка сутрин, докато той минаваше през портала под него. Понякога, когато светлината бе съвсем слаба, изглеждаше сякаш го следи с погледа на липсващите очи.
Но Холт вече от месеци бе привикнал с тази гледка. Не беше така в началото, когато бяха взели Макдоналд и разложеното му тяло изведнъж се появи на стената, наполовина слято с метала. Тогава Холт можеше да долови вонята на разложението, а и трупът все още приличаше на Мак. Сега беше само скелет и това улесняваше Холт да го забрави.
В тази паметна утрин — беше последният ден на първата стандартна година от приземяването на „Пегас“ — Холт мина под скелетите, без да ги поглежда.
Както винаги, коридорът беше съвсем пуст. Извиваше се в двете посоки, бял, прашен, потискащо празен, само малки сини врати на равни разстояния, всичките затворени.
Холт сви надясно и опита първата — прекара длан над плочката отстрани. Нищо, стаята остана заключена. Опита следващата, със същия резултат. Продължи нататък. Холт беше методичен човек. Трябваше да е методичен. Всеки ден се отваряше само една от стаите и всеки път беше различна.
Този път при докосването му се отвори седмата врата.
Зад извитото метално бюро седеше един дан’лай. Изглеждаше съвсем не на място тук. Стаята, мебелите — всичко бе построено според пропорциите на отдавна изчезналите ул-найлейти и дан’лаите бяха твърде дребни за тази подредба. Но Холт беше свикнал с това. Идваше тук всеки ден от година насам и всеки ден зад някое бюро го посрещаше самотен дан’лай. Нямаше представа дали е същият, като само сменя стаите, или е различен за различните дни. Те всичките имаха издължени муцуни, стрелкащи се очи и яркочервеникава козина. Хората ги наричаха лисицоиди. С редки изключения Холт не беше в състояние да ги различи един от друг. Дан’лаите не му помагаха за това. Отказваха да се представят с имената си, а съществото зад бюрото понякога го разпознаваше, друг път не. Холт отдавна се бе отказал от тази игра и се отнасяше с всеки дан’лай като с непознат.
Тази сутрин обаче съществото го позна веднага.
— А — рече, щом Холт влезе. — Служба за теб?
— Да — отвърна Холт, смъкна смачканата корабна шапка, в същия цвят като захабената му сива униформа, и зачака — мършав блед човек с оредяваща коса и непреклонна брадичка.
Лисицоидът сключи тънките си шестопръсти ръце и се усмихна с мимолетна усмивка.
— Няма служба, Холт. Съжалява. Няма кораб днес.
— Но снощи чух да се приземява кораб — отвърна Холт. — Чувах го, докато се снижаваше над каменния град. Намери ми място на него. Аз съм квалифициран. Познавам стандартния двигател и мога да боравя с дан’лайско скоково оръдие. Имам документи.
— Да, да. — Отново мимолетната усмивка. — Но няма кораб. Идната седмица, може би. Идната седмица ще пристигне човешки кораб. И тогава ще получиш място, Холт, кълна ти се, обещавам. Ти си добър скоков механик, нали? Ти ми каза. Аз ще ти намеря място. Но следващата седмица, следващата. Няма кораб сега.