Близо до седранския квартал Холт се отдели от улите и свърна в една пуста уличка. Имаше да върши работа.
Навлезе сред гъсто построените жълтеникави колиби и избра една напосоки. Беше стара, покрита с дебело пластмасово покривало, вратата беше дървена, изпъстрена с резбовани символи. Залостена, разбира се, но Холт я подпря с рамо и натисна. Опита малко по-силно и тя поддаде; тогава той се засили и я блъсна. При четвъртия опих вратата отхвърча с трясък навътре. Шумът не го безпокоеше. Няма кой да те чуе в седранските бордеи.
Вътре цареше непрогледен мрак. Опипа около вратата, намери един конверторен фенер и го стисна, докато той не превърна телесната му топлина в светлина. После се огледа, без да бърза.
Седраните бяха петима — трима възрастни и две малки, всичките свити в безформени топки на пода. Холт почти не ги погледна. Нощем седраните изглеждаха страховити. Беше ги виждал много пъти по тъмните улици на каменния град — разговаряха с приглушен шепот и се поклащаха зловещо. Сегментираните им торсове се разгъваха до три метра млечнобяла личинкова плът. Имаха шест специализирани крайника: два широко разположени крака, две крехки разклонени пипала за манипулиране и заплашителни бойни челюсти. Очите им, святкащи виолетови кладенци, не пропускаха нищо. Нощем седраните бяха същества, които е най-добре да избягваш.
Но денем бяха само неподвижни топки месо.
Холт ги прекрачи и се зае с плячкосването на колибата. Взе конверторния фенер, настроен според предпочитанията на седраните на мъждива виолетова светлина, добави торба с хранителни жетони и едно точило. В ниша на една от стените бяха поставени шлифованите инкрустирани със скъпоценни камъни нокти на някой прочут предшественик, но Холт знаеше, че не бива да ги докосва. Ако откраднеше семейното божество, цялото гнездо бе длъжно да го намери или да извърши ритуално самоубийство.
Накрая откри тесте магьоснически карти — плочки от опушено дърво с вградени железни и златни късчета. Напъха ги в джоба си и излезе. Улицата бе все така празна. Почти никой не смееше да навлиза в квартала на седраните.
Холт бързо налучка пътя към централната улица, просторна павирана алея, която се простираше от ветроупорните стени на космодрума до смълчаните порти на каменния град на пет километра по-нататък. Улицата бе пълна с лисицоиди: вряскаха ухилено, присвяткваха весело с острите си зъби, търкаха червеникава козина в синкавите наметала на ул-меналейтите, хитинозните крешове и зеленикавите подпухнали и изцъклени линкелари. На някои от сергиите се предлагаше топла храна и от това улицата се изпълваше с дим и тежка миризма. Холт отдавна се бе научил да различава мириса на храна от телесните миризми.
Вървеше, притиснал торбата с награбеното към гърдите си, и се озърташе бдително. Беше му станало навик да търси из тълпата непознато човешко лице — лице, което може да е свързано с пристигнал кораб и да е знак за спасението му.
И този път нямаше. Както винаги, тълпата се състоеше от дан’лаи, крешове и линкелари, но отникъде не се чуваше човешка реч. Вече беше свикнал с характерната глъчка.
Най-сетне забеляза сергията, която търсеше. Един дан’лай надникна иззад кожената завеса.
— Да, да — заговори нетърпеливо. — Кой си ти? Какво иска?
Холт избута настрани разноцветните блещукащи скъпоценни камъни и постави на тезгяха фенера и точилото.
— Размяна. Тези за жетони.
Лисицоидът погледна предметите, после Холт и започна енергично да се чеше по муцуната.
— Размяна, размяна. Размяна за теб — заприпява, взе точилото, прехвърли го от една ръка в друга, сетне се пресегна и докосна фенера, за да провери дали работи. Накрая кимна и на лицето му разцъфна усмивка.
— Стока я бива. Седранска. Големите червеи ще я искат. Да. Да. Размяна става. Жетони?
Холт кимна.
Дан’лаят пъхна ръка в джоба на ризата си и хвърли на тезгяха шепа хранителни жетони. Ярки дискове от пластмаса в десетина различни цвята, най-близкото подобие на пари, което имаха на тази планета. Дан’лайските търговци ги приемаха срещу храна. А дан’лаите купуват всичката храна, пристигаща с корабите.
Холт преброи жетоните, събра ги на купчина и ги изсипа в торбата, която бе взел от седранската колиба.
— Имам още — каза и бръкна в джоба си за магьосническите карти.
Джобът му беше празен. Дан’лаят се ухили и тракна със зъби.
— Няма? Значи не си единственият крадец на Пустота. Да. Не си единственият.