Той помнеше своя първи кораб, помнеше звездите от своята младост на Имир, помнеше световете, които бе посещавал след това, помнеше всички кораби, на които бе служил, и хората (и нехората), с които бе работил. Но най-добре от всичко си спомняше първия си кораб — „Смеещата се сянка“ (старинно име, зад което стоеше някаква история, която така и не се намери кой да му разкаже), поел от Света на Селия за Финеган. Беше преоборудван миньорски шлеп, огромна синьо-сива капка от свръхтвърда дуралоидна сплав, поне с един век по-стар от самия Холт. Просторен и занемарен — огромни хангари и тесни помещения за екипажа, хамаци за дванайсетимата, които го обслужваха, без гравитационна решетка (доста бързо свикна с безтегловността), с допълнителни ускорители за кацане и излитане и стандартен ПБС двигател за междузвездните полети. Холт бе пратен да работи в машинното, неприветливо място с мъждиви светлини, голи метални стени и компютърни пултове. Каин нарКармиян му показа какво трябва да прави.
Холт добре си спомняше нарКармиян. Ужасно стар, прекалено стар, за да работи на кораб, с кожа като захабен жълтеникав пергамент, набръчкана на толкова много места, че цялата бе изпълнена с дребни цепнатини, осеяна с петна гола глава и рядка козя брадичка. Понякога Каин изглеждаше съвсем с всичкия си, друг път не, но познаваше двигателя като петте си пръста, познаваше и звездите и обичаше да говори безспирно, докато работи.
— Двеста стандартни години! — провикна се веднъж, докато двамата стояха надвесени над пултовете. После се засмя с едновременно срамежливата си и извратена усмивка и Холт видя, че все още има зъби, дори на тази възраст — освен ако не му бяха пораснали отново. — Ето от колко време Каин управлява кораби, Холт. И това е самата истина. А знаеш ли, обикновените хора никога не напускат света, на който са се родили. Никога! Поне деветдесет и пет процента от тях. Никога не заминават, раждат се и умират и все на един и същи свят. А тези, които се качват на кораби, те го правят за съвсем кратко. Един-два свята, най-много десет. Но не и аз! Знаеш ли къде съм се родил, Холт? Познай!
Холт сви рамене.
— На Старата Земя?
Каин се разсмя.
— Земята? Земята е нищо, само на три или четири години оттук. Четири, мисля. Забравил съм. Не, не, аз съм бил на Земята, света на нашите прародители. Бях там преди петдесетина години с „Корийски мрак“, струва ми се. Имах зад гърба си сто и петдесет години, а все още не я бях виждал! Но най-сетне стигнах и там.
— Значи не си роден там? — попита Холт.
Старият Каин поклати глава и се разсмя отново.
— Ни най-малко. Аз съм емерелиец. От ай-Емерел. Чувал ли си го, Холт?
Холт трябваше да помисли. Името му беше непознато, не принадлежеше на нито една от звездите, които му бе сочил баща му на Имир.
— Това в Покрайнините ли е? — попита той.
Покрайнините наричаха най-далечната граница на човешкия космос, мястото, където свършваха земните владения. Имир и звездите, които познаваше, бяха от другата страна на Старата Земя, към ядрото на галактиката.
Каин се зарадва, че е познал.
— Да! Аз съм от външните светове! Скоро ще навърша двеста и двайсет стандартни години и съм виждал толкова много човешки светове, а също хрангански, финдийски и всякакви други, дори светове, на които хората вече не са човеци, ако разбираш за какво ти говоря. И все на кораби. Открия ли интересно място, напускам кораба, оставам за малко, после продължавам накъдето ми хареса. Какво ли не съм виждал, Холт. Когато бях млад, видях Фестивала на Покрайнините, гоних банши на Горен Кавалаан и си взех жена на Кимдис. Но тя умря и аз продължих. Видях Прометей и Рианон, които са доста далече от Покрайнините, Джеймисъновия свят и Авалон, които са още по-нататък. За известно време живях на Джейми, а на Авалон имах три жени. И двама съпрузи, или по-точно партньори, наречи го както искаш. А тогава още нямах и сто години. По онова време все още имахме свой кораб, въртяхме местна търговия, нападахме старите хрангански робовладелски светове, които след войната се отделиха. Бил съм дори на Хранга. Казват, че там все още имало мозъци, заровени дълбоко под земята, очакващи да си възвърнат предишното величие и отново да нападнат човешките светове. Но аз видях само порутени замъци и полуразумни работници. — Той се усмихна. — Бяха добри години, Холт, много добри години. Нарекохме нашия кораб „Задникът на Джеймисън“. Жените и мъжете от нашето семейство бяха все от Авалон, с изключение на един, който произхождаше от Стария Посейдон, а авалонците не се погаждат никак с джеймианците и ето как ни щукна това име. Не зная откъде идеше тази вражда. Аз самият съм бил джеймианец преди това, а Порт Джеймисън е скучно законопослушно градче на планета, където животът е същият. Преживяхме заедно почти трийсет стандартни години на „Задникът на Джеймисън“. Постепенно изгубихме две жени и един от мъжете. После се махнах и аз. Те искаха да запазят Авалон като своя главна база, а мен вече не ме свърташе на едно място. Тъй че продължих с друг кораб. Но аз ги обичах, Холт, наистина ги обичах. Хубаво е, когато съекипажниците ти са и твое семейство. По-лесно е с чувствата. — Той въздъхна. — Сексът също помага. Премахва напрежението.