— Пийни малко ’лет — покани го Такер. — Направи ни компания.
— Не — поклати глава Холт. — По-скоро малко огнено бренди, Такер, ако черпиш. Или лисича бира. От лятната реколта, ако се намира. Колко я обичах някога. Но не и ’лет. Затова си тръгнах, забрави ли?
— Да, вярно е, че си тръгна — повтори с глуповато изражение Алейна. — Ти беше пръв. Ти и Джеф. Вие бяхте първите.
— Не, скъпа — прекъсна я с безкрайно търпение Такер, остави каната, отпи от чашата и се усмихна. — Капитанът бе първият, който си тръгна. Не помниш ли? Капитанът и Виляреал, и Сузи Бенет, те всички заминаха заедно, а ние чакахме и чакахме.
— О, да — отвърна Алейна. — После ни напуснаха Джеф и Майкъл. Нещастната Ирай се самоуби, а лисиците взеха Ян и го сложиха на стената. Останалите също си тръгнаха. Не зная къде, Майкъл, наистина не зная къде… — изведнъж се разплака. — В началото бяхме неразделни, а сега останахме само двамата с Так. Те всички ни напуснаха. Ние сме единствените, които все още идват тук. — Млъкна и изхлипа.
На Холт му призля. Беше по-лошо от последното му посещение преди месец — много по-лошо. Щеше му се да сграбчи каната с кехлибарет и да я разбие в земята. Но нямаше смисъл. Беше го направил веднъж — преди няколко месеца, изтерзан от безплодното чакане. Тогава Алейна пак се разплака, Макдоналд го изруга и му изби един зъб (все още го болеше понякога, нощем), а Такер-Рей купи друга кана. Такер винаги имаше пари. Не беше кой знае какъв крадец, но бе израсъл на Вес, където хората делят планетата с две чужди раси, и като всички свои сънародници бе ксенофил. Бе мек и добродушен и повечето лисицоиди го харесваха. Когато Алейна отиде да живее с него, Холт и Джеф Съндърланд ги зарязаха и се преместиха в покрайнините на каменния град.
— Не плачи, Алейна — рече Холт. — Нали съм тук? Дори ти донесох жетони. — Бръкна в торбата и хвърли на масата няколко жетона — червени, сини, сребристи и черни. Те изтрополиха, претърколиха се и спряха.
Почти мигновено сълзите на Алейна секнаха. Тя зарови пръсти в жетоните и дори Такер се наведе напред.
— Червени! — възкликна тя развълнувано. — Виж, Такер, червени, жетони за месо! И сребърни за ’лет. Гледай, гледай! — Почна да пъха жетоните в джоба си, но ръцете й трепереха и няколко паднаха на земята. — Так, помогни ми.
Такер се изкикоти.
— Не се безпокой, мила, този, дето падна, беше зелен. Не ни трябва храна за червеи, нали? — Погледна Холт. — Благодаря ти, Майкъл, много ти благодаря. Винаги съм казвал на Алейна, че имаш щедра душа, дори след като ни изостави, когато имахме нужда от теб. Ти и Джеф. Ян разправяше, че си бил страхливец, но аз винаги съм те защитавал. Благодаря ти. — Взе един сребърен жетон и го подметна във въздуха. — Щедрият Майкъл. Винаги си добре дошъл тук.
Холт не отговори. Съдържателят на Депото се бе материализирал внезапно до лакътя му, истинска грамада от синьо-черна плът, от която се разнасяше тежка миризма. Погледна Холт — ако можеше да се нарече поглеждане, тъй като съществото нямаше очи, нито уста. Всъщност това, което минаваше за глава, наподобяваше по-скоро провиснал мехур с дихателни отвори и множество малки пипала. Беше с размера на детска глава и изглеждаше доста абсурдно върху огромното мазно тяло и диплите покрити с петна тлъстини. Съдържателят не говореше нито земен, нито улиш или пиджин дан’лайски, който се използваше на тукашните светове за търговия. Но винаги знаеше какво искат клиентите му.
Холт искаше да си тръгне. Надигна се, заобиколи тлъстата грамада и се отправи към вратата. Докато се отдалечаваше, чу как Алейна и Такер-Рей се карат за жетоните.
Дамушите са мъдра и благородна раса, както и големи философи — поне така се говореше на Имир. Най-далечното им слънце се доближава до човешкия космос и тъкмо на една стара дамушка колония нарКармиян умря, а Холт видя линкелар.
По това време с него беше Райма-к-Тел, жена с изпито сурово лице, която произхождаше от Вес. Двамата пиеха в един бар до космодрума. Бяха седнали на високи столчета до прозорец от пожълтяло стъкло. Каин бе издъхнал преди три седмици. Когато Холт видя линкелара да минава край прозореца и да се озърта с изцъклените си очички, дръпна Райма и й каза:
— Виж. Някакъв нов вид. Позната ли ти е тази раса?
Райма поклати глава раздразнено.
— Не. — Беше войнствен ксенофоб, което е другата крайност, ако си израсъл на Вес. — Сигурно е някъде от тези места. Не се опитвай да ги запомниш, Мики. Има милиони различни видове. Проклетите дамоси са готови да търгуват с всякакви твари.