— Аз ще отида — заяви Холт. — Ще взема кораб и ще отида да видя.
— Тогава върни се някой ден да ни разкажеш — изплака мъглата и за първи път Холт долови в гласа нотка на тъга. — Върни се, върни се. Има толкова много неща, които искаме да научим.
Миризмата на тамян се засили.
Същия следобед Холт плячкоса още три седрански колиби и успя да влезе в други две. Първата беше пуста, студена и прашна, втората бе заета, но не от седрани — щом разби вратата, той замръзна на прага, защото някакво ефирно крилато създание с диви очи, увиснало от тавана, засъска срещу него. Не успя да вземе нищо от тези две колиби, но от останалите навакса.
По залез се върна в каменния град и изкачи тясната рампа на Западната диафрагма, нарамил пълна с храна торба.
Градът изглеждаше безцветен в бледата отслабваща светлина, измит, мъртъв. Въртящите се стени бяха високи четири метра и два пъти по-дебели, изработени от гладък камък, сякаш са едно цяло парче. Западната диафрагма, която гледаше към града на лишените от кораби, бе по-скоро тунел, отколкото порта. Холт я премина бързо, излезе от другата страна и продължи по криволичещата алея между две огромни сгради — а може би не бяха сгради. Бяха високи двайсет метра, с неравни контури, без прозорци и врати, към тях нямаше никакъв достъп освен може би през градските подземия. И въпреки това тъкмо такива причудливи блокове от сив камък доминираха в тази част на града, в един район от десетина квадратни километра. Съндърланд го бе картографирал.
Уличките тук представляваха безнадеждни лабиринти, нито една не вървеше право повече от десет метра и Холт си мислеше, че погледнати отгоре, вероятно наподобяват детски драскулки. Но той бе минавал по този път често и бе запомнил картата на Съндърланд (поне за тази част от каменния град).
От време на време, докато спираше на някое кръстовище, забелязваше в далечината и други постройки. Съндърланд бе картографирал повечето, използваха ги за ориентир. Каменният град имаше стотина отделни части и във всяка архитектурата и дори камъните, използвани за строителство, бяха различни. Покрай северозападната стена имаше джунгла от обсидианови кули, разположени близо една до друга, със сухи канали между тях; на юг се простираше районът на червеникавите пирамиди; на изток се ширеше гранитна равнина с една-единствена гъбовидна кула в центъра. Имаше и други региони, все странни и незаселени. На ден Съндърланд успяваше да картографира по няколко квартала. Но дори това бе само върхът на айсберга. Каменният град бе на много нива и нито Холт, нито Съндърланд, нито някой от останалите бе успял да проникне навсякъде.
Здрачаваше се. Холт пресече едно голямо кръстовище, просторен октагон с малък осмоъгълен басейн в средата. Водата беше зелена и неподвижна, нито една вълничка не преминаваше по повърхността й, преди Холт да се доближи и да се наплиска. Малко по-нататък бяха техните стаи, сухи като всичко останало в този град. Съндърланд смяташе, че пирамидите имат собствени вътрешни водоизточници, но близо до Западната диафрагма нямаше нищо друго освен този малък обществен шадраван.
След като се изми и почисти от праха, Холт продължи. Торбата се поклащаше на рамото му, стъпките му отекваха в стените и нарушаваха покоя. Нямаше друг звук, нощта се спускаше бързо. Щеше да е също толкова черна и безлунна като всички други нощи на планетата. Холт го знаеше. Облаците тук бяха гъсти и рядко успяваше да зърне пет-шест бледи звезди.
Една от големите сгради отвъд площада с шадравана бе рухнала. Не беше останало нищо освен натрошен камънак и пясък. Холт внимателно тръгна към единствената постройка, която изглеждаше не на място — големия златист каменен купол, наподобяващ раздута седранска колиба-мехур. Имаше десетина входа и още толкова тесни стълбища, които се виеха нагоре, както и истински кошер от помещения вътре.
През последните десет стандартни години това бе техният дом.
Съндърланд клечеше на пода на общата им стая, разгънал картите пред себе си. Беше подредил всяка секция да съвпада с останалите и крайният резултат бе шарен гоблен, в който пожълтелите пергаменти, които бе купил от дан’лаите, се долепяха до квадратните растерни парчета на въздушните снимки, направени от „Пегас“, и тънките листове от сребрист улишки метал. Картите и скиците покриваха целия под на стаята, всяка бе изписана със ситния прилежен почерк на Съндърланд. Той беше приклекнал в средата с карта в скута и молив в ръка. Изглеждаше изморен, почти изтощен.
— Нося храна — каза Холт, хвърли торбата през стаята и тя тупна сред картите и размести няколко.
— Внимавай бе! — викна Съндърланд. — Мисли какво правиш! — Избута торбата встрани и внимателно подреди разместените карти.