Зад Холт седеше Карлос Виляреал — при главния пулт, на който излизаше информацията от корабния компютър. Скоковете вече бяха планирани. Капитанът бе решил да видят улишките звезди. И Седрис и Златния Хуул и всичко отвъд него. Може би дори Престър и ядрото.
Първата спирка беше един транзитен пункт на име Сив отдих (очевидно, ако се съдеше по името, и други хора бяха летели нататък преди тях, а и звездата я имаше на картите). Капитанът бе чул някакви разкази за каменен град, по-стар дори от времето.
Когато напуснаха атмосферата, ускорителите замлъкнаха.
— Координатите са въведени в навигационната система — рече Виляреал с глас по-малко уверен от обичайното: процедурата бе нова за всички. — Скок!
Превключиха на дан’лайското скоково оръдие.
Трепкащ с безброй цветове мрак и хиляди въртящи се звезди, а Холт е по средата съвсем сам, но не! Ето я Алейна и още някой и после те всички се присъединяват към хаоса, който се вихри около тях, и огромни сиви вълни се стоварват върху главите им, а лицата им изглеждат обрамчени в пламък, те се разтварят и болка болка болка и сега всички са изгубени и нищо вече няма пространствени очертания и минават векове, хилядолетия, но ето че Холт вижда нещо да пламти и да ги призовава и усеща притегателната сила на ядрото — на ядрото — и за миг във всичко това се мярва Сив отдих и сетне изчезва и по някакъв начин Холт успява да го върне и вика на Алейна и тя също го сграбчва, а после и Макдоналд и Ирай, и го ДЪРПАТ…
Отново седяха около скоковото оръдие и Холт изведнъж почувства остра болка в китката, а когато погледна надолу, откри, че някой му е включил венозна система. Алейна също бе на системи, както и останалите. Нямаше и следа от Виляреал.
Вратата се плъзна встрани и на прага застана Съндърланд, ухилен.
— Слава на Бога! — извика нисичкият навигатор. — От три месеца сте в безсъзнание. Мислех си, че е свършено с вас.
Холт свали стъклената корона от главата си и забеляза, че вътре е останала съвсем малко течност. После видя, че скоковият цилиндър също е празен.
— Три месеца?
Съндърланд потрепери.
— Беше ужасно. Нямаше нищо навън, нищичко, и не можехме да ви събудим. Виляреал трябваше да се преквалифицира на болногледачка. Ако не беше Капитанът, не знам какво щеше да се случи. Добре че успяхте да ни измъкнете от… където и да бяхме.
— Пристигнахме ли? — попита Макдоналд.
Съндърланд заобиколи скоковото оръдие и огледа екраните. На черния фон се виждаше самотно сияещо слънце. Хладна сива сфера изпълваше екрана.
— Сив отдих — обяви Съндърланд. — Направих изчисления. Пристигнахме. Капитанът вече прати сигнал. Тук, изглежда, управляват дан’лаите. Разрешиха да се приземим. Времето също съвпада — три субективни месеца, почти колкото очаквахме.
— А със стандартен двигател? — попита Холт. — Същото пътуване ли щеше да бъде?
— Справихме се дори по-добре, отколкото обещаваха дан’лаите — отвърна Съндърланд. — Сив отдих е на година и половина път от мястото, където бяхме.
Беше прекалено рано и шансът седраните да са в летаргия не бе голям. Но Холт трябваше да рискува. Разби вратата на първата колиба, на която се натъкна, и я плячкоса напълно. Прибираше вещите с трескава бързина. Обитателите, за щастие, лежаха неподвижно, свити на топка.
Когато излезе на централната алея, се постара да избягва дан’лаите, сякаш можеше да срещне тъкмо онзи, когото бе убил. Вместо това избра една сергия, зад която стоеше едър сляп линкелар — огромните му очи се въртяха като топки от гной. Въпреки всичко чуждоземецът успя да го измами. Холт размени цялата плячка за прозрачен синкав шлем и напълно годен за употреба лазер. Оръжието го заинтригува, беше досущ като това, което носеше Макдоналд. Но работеше, а това бе всичко, което имаше значение.
Холт тръгна към Западната диафрагма. Когато стигна пустите улички на каменния град, премина в лек тръс.
Съндърланд бе излязъл да работи над поредната карта. Холт взе молив и надраска на гърба на един лист: УБИХ ЛИСИЦОИД. ТРЯБВА ДА СЕ СКРИЯ. ОТИВАМ В КАМЕННИЯ ГРАД. ТАМ ЩЕ СЪМ В БЕЗОПАСНОСТ. После събра всичката останала храна — можеше да му стигне почти за две седмици и дори повече, ако ядеше, колкото да не умре от глад. Прибра я в торбата, метна я на рамо и излезе. Лазерът бе в джоба му, шлемът се поклащаше на ръката му.
Най-близкият тунел бе през няколко пресечки — огромна спирала, която се спускаше надолу от центъра на кръстовището. Холт и Съндърланд неведнъж бяха слизали до първо ниво, докъдето стигаше светлината. Дори тук бе мрачно, задушно и потискащо — мрежата тунели бе дори по-сложна и заплетена от уличките горе. Много от тях извиваха надолу. И разбира се, спиралата продължаваше с нови разклонения и ставаше все по-мрачна с всяка извивка. Никой не слизаше под първо ниво: тези които дръзнаха да го сторят — като Капитана, — не се върнаха. Бяха чували различни истории за това колко надълбоко продължава градът, но нямаше как да проверят достоверността им — инструментите, които бяха взели от „Пегас“, не работеха на тази планета.