Спря на дъното на първата голяма извивка, първото ниво, и си сложи синия шлем. Малко му убиваше на носа, а страните стягаха неприятно ушите. Очевидно бе изработен за ул-меналейт. Но щеше да свърши работа — имаше отвор около устата, така че можеше да говори и да диша.
Почака малко, за да може шлемът да погълне от телесната му топлина, и скоро след това той започна да излъчва мъждива синкава светлина. Холт продължи надолу по спиралата, към непрогледния мрак.
Извивките се редяха една след друга, като на всяко ниво се появяваха нови разклонения. Холт се опита да запомни броя на нивата. Извън малкия кръг светлина около него имаше само непрогледен мрак, тишина и горещ въздух, който се дишаше много трудно. Но сега вече страхът го пришпорваше и той не забави крачка. На повърхността каменният град бе пуст, но дан’лаите можеха да влязат в него, когато поискат. Само тук долу щеше да е в безопасност. Възнамеряваше да остане в спиралата, стига да не се заблуди и изгуби. Това вероятно се бе случило с Капитана и другите, бяха се отдалечили от спиралата по някой от страничните тунели и бяха умрели от глад, понеже не бяха могли да открият обратния път. Но не и Холт. След две седмици щеше да се качи горе и да вземе още храна от Съндърланд.
Няколко часа вървя покрай извития парапет, покрай безкрайни стени от еднообразен сив камък, озарени в синьо от шлема, покрай хиляди зеещи отвори, зад които започваха тунели настрани, надолу и нагоре, всеки от тях зовящ го с голямата си черна паст. Въздухът ставаше все по-топъл и Холт започна да диша тежко. Около него нямаше нищо друго освен камък, но въпреки това из тунелите се носеше тежка смрад. Той се постара да не й обръща внимание.
След известно време стигна място, където спиралата свършваше — нататък имаше тройно разклонение, три арковидни врати и три тесни стълбища, всяко спускащо се стръмно в различна посока и всяко извито така, че Холт виждаше само на няколко метра навътре. Краката вече го боляха. Той седна, свали си обувките, извади къс сушено месо и го сдъвка.
Заобикаляше го непрогледен мрак и след като стъпките му вече не отекваха в стените, настъпи пълна тишина. Всъщност не съвсем. Той се ослуша. Да. Чуваше нещо, съвсем слабо и отдалече. Някакъв тътен. Преглътна месото, наостри слух и след известно време стигна до извода, че звукът идва откъм лявото стълбище.
След като приключи с храната, облиза пръсти, нахлузи обувките, стана, стисна лазера и бавно пое надолу по лявото стълбище, като се стараеше да се движи безшумно.
И тази стълба беше спираловидна, но по-стръмна от централната, без разклонения и много тясна. Едва успяваше да свие на завоите, но поне нямаше опасност да се изгуби.
Звукът продължаваше да се усилва и постепенно Холт осъзна, че не е тътен, а по-скоро вой. После, малко по-късно, се промени отново и отслабна. Сега вече наподобяваше мяучене и лай.
Стълбата направи остър завой и Холт внезапно спря.
Намираше се пред прозореца на странна сграда от сив камък. Отвън се виждаше каменният град. Беше нощ и небето бе покрито с гоблен от звезди. Под него, близо до един осмоъгълен шадраван, шестима дан’лаи бяха заобиколили седран. Смееха се с накъсаните си лаещи гласове, но в тях се долавяше гняв; и удряха със закривените си нокти седрана всеки път, когато се опитваше да помръдне, макар че той се извисяваше над тях. Тъкмо нещастният седран издаваше мяукащите и лаещи звуци. Огромните му виолетови очи сияеха ярко, бойните му челюсти потрепваха нервно.
Единият дан’лай държеше нещо увито в плат. Разгъна го бавно — беше дълъг назъбен нож. След секунда се появи втори и после трети — всички лисицоиди бяха въоръжени. Продължаваха да се смеят. Един от тях се метна на седрана отзад, за миг блесна сребристо острие и Холт видя как от разкъсаната тъкан бликва черна жлъчка и се стича по млечнобялата плът на седрана.
Отекна смразяващ кръвта вик и червеят се извърна с бързина, която дан’лаят, изглежда, не очакваше. Бойните челюсти се впиха в нападателя и го вдигнаха във въздуха, той изпусна ножа и зарита безпомощно. Седранът тракна с челюсти и го разполови. Двете части тупнаха на земята. Но останалите отново затвориха кръга, без да спират да се смеят, ножовете им засвяткаха във въздуха и седранът отново започна да стене. Размаха крайници и втори дан’лай цопна обезглавен във водата, но други двама вече сечаха мятащите се пипала, а трети бе забил ножа си в поклащащия се торс. Всички лисицоиди изглеждаха ужасно възбудени. Холт не можеше да чуе седрана от трескавия им лай.