Вдигна лазера, прицели се в най-близкия дан’лай и натисна спусъка. Бликна яростна червена светлина.
Пред прозореца се спусна завеса и скри гледката. Холт се пресегна и я дръпна встрани. Зад нея имаше помещение с нисък таван и десетина тунела, водещи в различни посоки. Нито следа от дан’лаите и седрана. Намираше се далече под града. Единствената светлина бе синкавото сияние на шлема му.
Холт бавно и безшумно доближи центъра на помещението. Половината тунели бяха зазидани. Но от един го лъхна хладен вятър. Той влезе навътре и скоро стигна дълга галерия, пълна с фосфоресцираща червена мъгла, като капки от огън. Помещението се разгръщаше наляво и надясно далече извън полезрението му, имаше висок таван, а тунелът, довел го тук, бе само един от многото. Останалите — различни по размери и очертания — продължаваха на равни интервали покрай стените. Холт пристъпи неуверено в меката червена мъгла, после се обърна и прогори белег на стената на тунела, от който бе дошъл. Навлезе в галерията и тръгна покрай редицата отвори. Мъглата бе гъста и същевременно не пречеше на видимостта и Холт видя, че галерията е съвсем празна. Но не виждаше другия й край и стъпките му не отекваха.
Продължи да крачи още известно време, почти хипнотизиран и забравил за страха си. После, постепенно, от някакъв далечен портал се появи бяла светлина. Холт се затича нататък, но сиянието избледня, преди да е преполовил разстоянието. Въпреки това нещо го влечеше в тази посока.
Входът на тунела бе висока арка, пълна с мрак. Холт влезе вътре, но след няколко крачки спря — пред него имаше врата.
Отвъд арката имаше голяма купчина сняг и гора от железни сиви дръвчета, свързани с крехка паяжина от лед, толкова тънка, че можеше да се строши или разтопи от дъха му. Никакви листа, но между клоните надзъртаха синкави цветчета. Отгоре студено сияеха звездите. А на хоризонта Холт видя да се издига старата порутена Къща с каменните парапети.
Спря за миг, загледан, изпълнен със спомени. Студен вятър полъхна откъм склона и хвърли сняг към вратата. Холт потрепери, обърна се и се върна в галерията с червеникава мъгла.
При мястото, където тунелът излизаше в галерията, го чакаше Съндърланд.
— Майк! — извика той. — Трябва да се върнеш. Имаме нужда от теб, Майк. Не мога да рисувам карти, без да ми носиш храна, а Алейна и Такер… Трябва да се върнеш!
Холт поклати глава. Мъглата се сгъсти, завихри се и обгърна нисичкия Съндърланд, така че се виждаше само силуетът му. Въздухът се проясни, но там вече не стоеше Съндърланд. Това бе съдържателят на Депото. Съществото го гледаше мълчаливо и помръдваше с белите си пипала. Чакаше. Холт също.
В другия край на галерията един от тунелите се озари от светлина. Сетне засияха още два и няколко други по-нататък. Холт се озърташе, а мълчаливите разноцветни вълни бликаха и го заливаха от всички страни — мъждивочервени, синьо-бели, меко жълтеникави.
Съдържателят се завъртя тромаво и пое нататък в галерията. Дипли черна мазнина подскачаха на гърба му при всяка крачка. Мъглата задържаше тежкия му мирис. Холт го последва, приготвил лазера за стрелба.
Таванът се издигаше все по-високо и Холт забеляза, че отворите на тунелите стават по-големи. От един тунел излезе същество, което донякъде приличаше на съдържателя, прекоси галерията и хлътна в отсрещния.
Спряха пред входа на един тунел, овален, два пъти по-висок от Холт. Съдържателят чакаше. Холт, стиснал в ръка лазера, влезе. Озова се пред друг прозорец, а може би екран — от другата страна на кръгъл кристален илюминатор се вихреше и пищеше хаос. А после вихрите започнаха да приемат форма. Ако това въобще можеше да се нарече форма. Четирима дан’лаи седяха около скоково оръдие, нахлузили на главите си корони. Но картината бе доста размазана. Призраци, това бяха призраци, вторични изображения припокриваха основните, но не съвсем, не напълно. И тогава Холт видя трето изображение, после четвърто, пето, те се смесиха и напукаха, сякаш пред него имаше редица от огледала. Дълги редове дан’лаи стояха едни върху други, смесваха се и се смаляваха, за да се изгубят напълно в далечината. В синхрон — не, не напълно, защото тук-там някоя от фигурите се държеше съвсем самостоятелно — те свалиха скоковите корони, спогледаха се и се разсмяха. Див, лаещ смях, който продължаваше и продължаваше, и на Холт му се стори, че в очите им свети безумие. Прегърбени, приведени напред, те приличаха на някакви страховити и зловещи хищници.