В лодката бяха четирима, но само Кабарайджан чуваше и виждаше. Другите, едри мъже с посивели лица и пусти очи, отдавна бяха изгубили тези способности. Носеха тъмносивите работнически комбинезони на мъртъвци, а в тилната част на черепа на всеки бе вградена стоманена пластина. Понякога, когато трупният манипулатор бе включен, Кабарайджан можеше да чува с техните уши и да вижда с очите им. Но това беше по време на работа и не си заслужаваше дори да го споменава. Звуците и гледките, които един трупен манипулатор улавя през сетивата на работниците от екипа си, са като бледо ехо на истинското усещане, рядко полезно и никога приятно.
А сега, в изстиващия здрач на Грото, беше време за отдих. Ето защо манипулаторът на Кабарайджан беше изключен и умът му, разединен от мъртъвците, си почиваше в собственото му тяло. Лодката следваше уверено езерния бряг, а мислите на Кабарайджан витаеха лениво, когато въобще изникваха на повърхността. През повечето време той гледаше водата и дърветата и слушаше. Днес бе натоварил здраво трупната бригада и сега се чувстваше изтощен и празен. Мислите — особено мислите — изискваха по-голямо усилие, отколкото бе готов да направи. И едва ли можеха да се сравнят с удоволствието да си седиш и да се любуваш на вечерта.
Пътуването беше дълго и спокойно, през две големи езера и трето по-малко, през пещера и накрая по тясна пенлива река. Едва в реката Кабарайджан подаде газ и плаването стана малко по-шумно. Нощта се спусна, преди да успее да стигне станцията — постройка от синьо-чер камък, вдигната на самия бряг на реката. Прозорците на канцелариите все още грееха с жълтеникава светлина.
За дългия пристан от местно сребърно дърво вече бяха завързани десетина лодки като тази на Кабарайджан, но все още имаше свободни места.
След като завърза лодката, Кабарайджан взе кутията с камъни под мишница и скочи на пристана. С другата ръка посегна към колана си и включи трупния манипулатор. Някакво смътно усещане премина през ума му, но Кабарайджан побърза да го прогони и събуди мъртъвците с беззвучен вик. Труповете се надигнаха, един по един, слязоха от лодката и последваха Кабарайджан към станцията.
Мансън го чакаше в канцеларията — затлъстял мърляв мъж с торбички под очите и покровителствени маниери. Беше вдигнал крака на бюрото и четеше книга. Когато Кабарайджан влезе, той се усмихна, остави книгата и внимателно пъхна между страниците указалец.
— Здрасти, Мат. Защо винаги пристигаш последен?
— Защото обикновено последен си тръгвам — отвърна Кабарайджан и на свой ред се усмихна. Това беше най-новата му реплика. Мансън задаваше един и същи въпрос всяка вечер и неизменно очакваше от Кабарайджан различни отговори. Не беше особено доволен от този.
Кабарайджан сложи кутията на бюрото, отвори я и каза:
— Не беше лош денят. Четири добри и дванайсет малки.
Мансън взе шепа дребни сивкави камъчета от вътрешността на подплатената метална кутия и ги разгледа. В този момент не изглеждаха особено привлекателни. Но нарязани и шлифовани щяха да се превърнат в нещо съвсем различно — във вихроперли. Не хвърляха отблясъци, но притежаваха собствена красота. Добрите наподобяваха кристали с рееща се вътре мъгла, изпълнени с меки цветове, загадки и мечтания.
Мансън кимна и пусна камъните в кутията.
— Не е зле — рече той. — Винаги се справяш отлично, Мат. Знаеш къде да търсиш.
— Така е, когато полагаш повечко усилия — отвърна Кабарайджан. — Човек трябва да има очи, за да вижда. И да не бърза.
Мансън прибра кутията в бюрото и се обърна към компютъра — бял пластмасов нашественик в този свят на дърво. Записа камъните в регистъра и отново погледна Кабарайджан.
— Ще измиеш ли труповете?
— Днес не. — Кабарайджан поклати глава. — Уморен съм. Направо ще ги оставя.
— Твоя воля — отвърна Мансън, изправи се и отвори вратата зад бюрото. Кабарайджан го последва, а тримата мъртъвци последваха Кабарайджан. Зад канцеларията имаше спално помещение, дълго, с нисък таван и редици груби дървени пейки. Повечето бяха заети. Кабарайджан насочи своите трупове към три от празните места. След това изключи манипулатора. Труповете се отпуснаха тежко на пейката и далечният екот в главата му замря.
Двамата с Мансън поговориха няколко минути, после дебелият мъж се върна към книгата си, а Кабарайджан излезе в хладната нощ.
Зад къщата бяха паркирани няколко всъдехода на компанията, но Кабарайджан ги заобиколи. Предпочиташе да повърви десетина минути по горския път от реката до селището. Нощта беше топла, вятърът носеше уханията на местните дървета и птичи песни.