Селището бе по-голямо, по-шумно и по-ярко от речната станция — нагъчкани от едната страна на космодрума къщи, барове и магазини. Някои постройки бяха от дърво и камък, но повечето заселници предпочитаха да прибягват до услугите на пластмасови панели — получаваха ги безплатно от компанията.
Кабарайджан мина по няколко наскоро павирани улици и спря пред една от малкото дървени постройки. Беше кръчма. Над вратата висеше табела, но нямаше никакви светлини. Вътре го посрещнаха трепкащите сияния на свещи, миризмата на подплатени кресла и на истински огън. Разкошно местенце, най-старият бар на Грото и все още любимо свърталище на труповладелците и ловците от речната станция.
Посрещна го ниско гърлено подвикване.
— Ей! Мат! Насам!
Кабарайджан познаваше този глас много добре. Тръгна към една маса в ъгъла, където Ед Кочран надигаше халба с бира. Кочран, също като Кабарайджан, носеше сиво-бялата куртка на труповладелец. Беше висок и слаб, с мършаво ухилено лице и светла червеникава коса.
Кабарайджан се отпусна в креслото срещу него, а Кочран се ухили и попита:
— Бира? Можем да си поделим една кана.
— Не, благодаря. Тази вечер ми се пие вино. Нещо богато на аромат и тежко.
— Как мина? — попита Кочран.
Кабарайджан повдигна рамене.
— Ами добре. Четири средни камъка и дузина малки. Утре се надявам да е още по-добре. Намерих многообещаващо ново местенце. — Обърна се към бара и махна с ръка. Барманът кимна, дойде, взе поръчката и след малко донесе виното.
Кабарайджан наля и отпи, докато Кочран правеше равносметка на деня. Не беше от успешните — само шест камъка, без нито един по-голям.
— Трябва да разшириш периметъра — посъветва го Кабарайджан. — Тукашните пещери вече са преровени. Но Високите езера продължават още много нататък. Намери си ново място.
— Защо да се трепя? — попита Кочран намръщено. — И без това няма да ги запазя. Какъв смисъл да се убиваш от работа?
Кабарайджан завъртя бавно чашата си в ръка, загледан в червените й дълбини.
— Бедният Ед — промърмори хем тъжно, хем подигравателно. — Ти виждаш само работата. А Грото е много красива планета. Нямам нищо против да извървя още няколко мили, Ед, стига да изпитам наслаждение. Вероятно бих пътешествал през свободното си време, ако не ми плащаха да го правя по време на работа. А това, че намирам по-едри камъни и сметката ми расте — какво пък, за мен е само бонус.
Кочран се усмихна и поклати глава.
— Ти си луд човек, Мат. Единственият труповладелец във вселената, който се радва, когато му плащат да се любува на пейзажа.
Кабарайджан също се засмя, но само с крайчеца на устата.
— Сметкаджия.
Кочран поръча още бира.
— Виж, Мат, трябва да си по-практичен. Вярно, Грото е хубава планета, но няма да останеш тук цял живот. — Отпи от бирата, после нави ръкава си. На китката му лъщеше масивен златен часовник. Сапфирите на циферблата хвърляха синкави отблясъци. — Боклуци като този някога са били ужасно скъпи — рече Кочран. — Преди да се научат да ги синтезират. Скоро ще пробият и при вихроперлите, Мат. Знаеш, че ще го направят. Вече има хора, които работят над това. Остават ни колко — две години, три? А после какво? Повече няма да се нуждаят от труповладелци. И ти ще трябва да си тръгнеш, точно толкова беден, колкото когато пристигна.
— Не е сигурно — възрази Кабарайджан. — Станцията плаща доста добре и сметката ми напоследък набъбна. Освен това не смятам да отпътувам. Грото ми харесва. Може би ще остана и ще заживея при колонистите.
— И какво ще правиш? Ще станеш фермер? Ще работиш в някоя канцелария? Не ми пробутвай тия глупости, Мат. Ти си труповладелец и винаги ще си останеш труповладелец. А след няколко години Грото няма да се нуждае от трупове.
— Е, и? — въздъхна Кабарайджан. — Какво от това?
Кочран се наведе напред.
— Помисли ли върху моето предложение?
— Да — отвърна Кабарайджан. — Но не ми харесва. Не мисля, че ще се получи. Охраната на космодрума е обучена да залавя контрабандисти на камъни, а ти искаш да направим точно това. Дори да стане, не желая да участвам. Съжалявам, Ед.
— Мисля, че ще се получи — заяви упорито Кочран. — Служителите на космодрума също са хора. Могат да бъдат подкупени. Защо компанията да прибира всички камъни, когато ние вършим цялата работа?
— Защото те притежават концесията — отвърна Кабарайджан.
— Да, така е. Но с какво право? Ние заслужаваме много повече.
Кабарайджан отново въздъхна и наля още вино.
— Виж — заговори, след като отпи, — не искам да се караме за това. Може би трябва да ни плащат повече или да ни отпуснат някакъв процент от печалбата. Но не си заслужава риска. Ако ни заловят, ще си изгубим бригадите. И ще ни изгонят. Не искам да ме изгонят, Ед, и няма да рискувам. Грото е твърде хубаво място за мен, за да го изгубя с лекота. Знаеш ли, има хора, които ще кажат, че сме късметлии. Повечето труповладелци така и не получават разрешение за работа на Грото. Дремят край конвейерите на Скраки или в мините на Нови Питсбърг. Не, благодаря. Не смятам да рискувам заради подобен живот.