Кабарайджан се усмихна.
— Е, имаш един месец, в най-лошия случай. Достатъчно време да събереш още камъчета. — Той вдигна чашата си. — Да пием за Грото и за това да останем тук. Чудесна планета.
Кочран сви рамене и вдигна халбата.
— За Грото.
Но усмивката не можа да скрие тревогата му.
На следващата сутрин Кабарайджан отиде в станцията рано, още преди слънцето да разпръсне речните мъгли. Редица празни лодки се поклащаше на пристана.
Мансън, както винаги, беше в канцеларията. За изненада на Кабарайджан там беше и Кочран. Двамата вдигнаха глави, когато Кабарайджан влезе.
— Добро утро, Мат — рече навъсено Мансън. — Ед ми разказа какво е станало снощи. — Днес по някаква причина изглеждаше остарял. — Съжалявам, Мат. Не знаех нищо за това.
Кабарайджан се усмихна.
— Не съм си и помислял, че знаеш. Но ако научиш нещо, на всяка цена ми кажи. Няма да се предадем без бой. — Погледна Кочран. — Какво правиш тук толкова рано? Обикновено се излежаваш до обед.
Кочран се ухили.
— Е, реших да пробвам с едно ранно ставане. Имам само месец да си подобря финансовото състояние, ако искам да си запазя екипа.
Мансън извади две метални кутии от бюрото и им ги подаде.
— Задната стая е отворена. Можете да си вземете мъртъвците, когато пожелаете.
Кабарайджан тръгна да заобикаля бюрото, но Кочран го улови за ръката и каза:
— Мисля да опитам на изток. Там има пещери, които още не са изследвани. Ти накъде ще ходиш?
— На запад — отвърна Кабарайджан. — Намерих чудесно ново място, нали ти казах?
Кочран кимна. Двамата влязоха отзад и включиха манипулаторите. Петима мъртъвци се надигнаха от пейките и се затътриха след тях навън. Преди да излезе, Кабарайджан благодари на Мансън. Дебелият мъж бе измил труповете, въпреки че не го беше помолил, и ги бе нахранил.
Мъглата се беше вдигнала. Кабарайджан натовари екипа на лодката и се приготви да отплава. Но Кочран го спря.
— Ъ-ъ, Мат… Това ново място… наистина ли си го бива?
Кабарайджан кимна и примижа. Слънцето се бе показало над дърветата и озаряваше отзад главата на Кочран.
— Ще се съгласиш ли да делим? — попита Кочран с видимо усилие. Това беше необичайна молба. По принцип всеки труповладелец действаше сам. — Искам да кажа, след като остава най-много месец, вероятно няма да успееш да събереш всичко, особено ако мястото наистина е толкова добро. А, както ти казах, имам нужда от известни приходи. Наистина.
Кабарайджан разбираше, че подобна молба е необичайна. Усмихна се.
— Дадено. Там има предостатъчно. Мятай се в лодката и ме следвай.
Кочран кимна и се усмихна измъчено. Тръгна по кея към своята лодка. Мъртъвците му го последваха.
Спускането надолу по реката беше по-бързо и по-лесно. Скоро Кабарайджан излезе в първото езеро и увеличи скоростта. Утрото беше красиво, слънцето грееше ярко и вятърът вдигаше слаби вълни. Въпреки случката от предната нощ Кабарайджан беше в отлично настроение. Грото имаше такова влияние върху него. Сред просторите на Високите езера дори Бартлинг не изглеждаше толкова непобедим.
Беше се сблъсквал и преди с подобни проблеми, на други светове. Бартлинг не беше единственият, който хранеше подобна омраза. Още след първия случай, когато бяха извадили мозъка на мъртвец и го бяха заменили със синтетичен, имаше хора, които се деряха с цяло гърло, че подобна практика е извращение спрямо природата и че труповладелците са покварени, нечисти хора. Кабарайджан беше свикнал с подобни предразсъдъци, това бе част от работата. И преди бе побеждавал хора като Бартлинг.
Първата част от пътуването беше най-бързата. Лодките прекосиха двете големи езера с обрасли със сребърни дървета брегове. Но после забавиха скоростта, тъй като езерата се смаляваха, а дърветата на брега започнаха да отстъпват място на ръждив къпинак и райони с ниски сгърбени дръвчета, които така и не се бяха сдобили с название. Местността стана хълмиста, после скалиста и накрая ги заобиколиха планини.
А след това започнаха да се редят пещерите.
Бяха стотици, истински кошер, по склоновете от всички страни. Не бяха картографирани детайлно. Бяха твърде много и изглежда, се свързваха едни с други в естествен лабиринт с невъобразима сложност. Бяха издълбани от спускащите се през тях ручеи и потоци и повечето все още бяха пълни с вода.
Случаен пътник лесно би се заблудил тук, но по тези места не идваха пътници. А труповладелците никога не се губеха. Това беше тяхната територия. Място, където ги очакваха вихроперлите, скрити под скалите и мрака.
Лодките бяха оборудвани със светлини. Кабарайджан включи своя прожектор веднага щом влязоха в първата пещера и следващият го отблизо Кочран направи същото. Каналите в тази част бяха добре познати, но прекалено плитки и не си заслужаваше да остържат някъде дъната.