Отначало каналът бе тесен и влажните лъскави стени сякаш ги притискаха. Но постепенно стените отстъпиха и накрая изчезнаха в далечината, а лодките се озоваха в просторна галерия. Пещерата бе с размерите на космопорт и таванът й почти се губеше в мрака горе. Скоро всичко се забули в здрач и изглеждаше, сякаш се носят по черната повърхност на огромно езеро.
После пред тях отново започнаха да се оформят стени. Но този път бяха много. Потокът бе издълбал един вход и половин дузина изходи.
Кабарайджан обаче познаваше добре пътя. Без колебание насочи лодката към най-широкия проход. Кочран го следваше. Тук водата забързваше и лодките ускориха ход.
— Внимавай — подвикна Кабарайджан. — Таванът се снишава.
Предупреждението едва не закъсня. Стените оставаха далече встрани, каменният таван започна бързо да се спуска; създаваше се илюзорното усещане, че водното ниво се покачва. Кабарайджан си спомни с какъв страх бе минал тук първия път — лодката се носеше твърде бързо и той се изплаши да не се удари в тавана и да се прекатури във водата.
Но страхът му се оказа напразен. Таванът се спусна колкото да го остърже по темето, но не и повече. А после отново започна да се издига. Междувременно каналът се разшири още и покрай стените се появиха тесни пясъчни наноси.
Накрая тунелът се раздвои и Кабарайджан свърна в левия ръкав. Беше по-тесен и по-тъмен, едва имаше място лодката да премине. Но освен това беше къс и след кратко пътуване ги изведе във втора голяма пещера.
Минаха бързо през нея и влязоха в следващата под назъбена черна арка. После нов тунел и още разклонения. Кабарайджан водеше лодката уверено, почти без да мисли. Това бяха неговите пещери, точно тази част от вътрешността на планината бе истинското му царство, тъкмо тук работеше и събираше камъни от месеци. Знаеше добре къде отива.
Още една просторна галерия. Високо над плитките води таванът бе прояден от ерозията и през отворите и цепнатините се процеждаше светлина. Благодарение на това пещерата бе озарена от призрачна зеленикава светлина, трепкаща по повърхността и отскачаща от стените.
Лодките излязоха през тясна цепнатина в стената, предпазливо забавиха ход и се насочиха към пясъчния нанос отсреща.
Кабарайджан спря, скочи в плитката вода и изтегли лодката на пясъка. Кочран го последва. Двамата се изправиха един до друг.
— Уха — въздъхна Кочран. — Наистина е хубаво. Прав си, че е приятно да работиш, когато наоколо е толкова красиво, с всички тези светлини и отражения.
Кабарайджан се усмихна.
— Открих го вчера. Напълно неразработено. Виж. — Той посочи стената. — Там започнах. — Имаше купчина откъртени камъни в полукръг около мястото, където бе копано, и голяма нащърбена вдлъбнатина в скалата. Но останалата част от стената бе непокътната и хвърляше зеленикави отблясъци.
— Сигурен ли си, че никой друг не знае за това място? — попита Кочран.
— Предполагам. Защо?
Кочран сви рамене.
— Докато минавахме през пещерите, бях готов да се закълна, че чувам друга лодка зад нас.
— Вероятно ехо — обясни Кабарайджан и погледна към лодката. — Както и да е, да се захващаме. — Включи манипулатора и трите неподвижни фигури в лодката се размърдаха.
Кабарайджан стоеше на пясъчния бряг и ги наблюдаваше. И същевременно някъде в задната част на главата си виждаше собствения си образ през техните очи. Те се надигнаха вдървено и двама от тях стъпиха на пясъка. Третият се наведе към сандъка при носа и започна да разопакова снаряжението: вибросонди, кирки, лопати. След като се натовари, прекрачи борда и се присъедини към другите.
Естествено, никой от тях не се движеше самостоятелно. Всичко се вършеше от Кабарайджан. Той местеше краката им, караше ръцете им да се пресягат и да хващат. Командите му, уловени и предавани от манипулатора и усилвани от синтетичния мозък, вдъхваха краткотраен живот на мъртвите им тела. Синтетичният мозък поддържаше автоматичните функции, но труповладелецът бе този, който придаваше воля на трупа.
Задача нито лесна, нито водеща до съвършени резултати. Обратна връзка почти не съществуваше, ето защо труповладелецът трябваше непрестанно да следи какво правят питомците му. Цялата манипулация беше твърде далеч от понятия като грациозност — труповете се движеха бавно и тромаво и не ставаха за фини операции. Можеха да замахват с чук, но дори най-добрият труповладелец не би могъл да ги накара да уцелят пирон или клин.
С неопитен труповладелец мъртвите едва ли щяха и да помръднат. Необходима беше координация за раздвижването дори само на един труп, ако в същото време труповладелецът вършеше нещо друго. Трябваше да внимава, за да разделя командите към трупа от тези към собствените си мускули. Лесна задача за повечето хора, но тя се усложняваше неимоверно с нарастване числеността на екипа. Рекордът за един труповладелец беше двайсет и шест трупа, но всичко, което бе успял да постигне, бе да ги накара да маршируват в крак. Когато мъртъвците вършеха различни неща, задачата се превръщаше в истинско предизвикателство.