Оръжейникът е същият тип, който ни проверяваше кредитните карти. Слаб като клечка, мрачен, само мижи. Скучно му е и не бърза за никъде. Докато ние стоим на проклетата опашка и шляпаме в кишата, той педантично изписва серийния номер на всеки автомат, преди да го предаде. Предполагам, че има глоба, ако го изгубиш. Има глоби за всичко. Този уикенд ще ми струва цяло състояние. Отново и отново се питам какво по дяволите търся тук. Тенисът е много по-евтин. Освен това се връщаш жив. Винаги. Всеки път.
Мой ред е. Оръжейникът примижава към мен, поглежда серийния номер на автомата, който държи, записва го и ме пита за името ми.
— Бърч — отвръщам. — Ендрю Бърч. — Записва и него. Вземам автомата и се отдалечавам. Следващият след мен шляпа към масата.
Автоматът е от гладка черна пластмаса, дълъг колкото ръката ми, елегантно изваян до самото дуло. Лек е и хладен на пипане и от него лъха миризма на смазка. Изваждам пълнител от колана и го слагам. Чува се сухо изщракване. Вече съм готов. Като мъжагите от рекламите. Моят първи патрулен обход. Истински войник с оръжие. Мъж. Точно така.
Какви глупости.
Съмнявам се да съм кой знае какъв войник. Въпреки хипнообучението на компанията стискам автомата несръчно. Не зная какво да правя с него. Дори и да зная, не съм сигурен, че ще го направя. Уикендите обикновено играя тенис. Тук не съм си на мястото. Глупаво беше от моя страна да дойда. Ами ако ме застрелят? Конкомците също имат оръжия.
Въртя автомата в ръце и го разглеждам. Има една малка неравност под приклада. Надпис. Сериен номер и обозначение: „Собственост на компания Маневри“.
До мен застава Станкато, с автомат под мишница, и повдига нощния визьор на шлема. Килнал е шлема на една страна. Като старо куче, предполагам. Този Станкато. Дори нещо да не го бива, на него изглежда добре. С войнишки обувки, шлем и тази зеленикава дрипа, която „Маневри“ пробутват за униформа, пак изглежда страхотно. Обръгнал, мъжествен. Тук той си е у дома, всичко в него го показва. А не би трябвало. На него също му е за първи път. Знам го със сигурност.
Станкато винаги изглежда естествено. По-висок е от мен, мускулест мургав хубавец. Аз съм нисък, с пълничко лице и разчорлена кестенява коса. Станкато яде като змей и пак остава строен. Аз се превръщам в кюфте в мига, когато престана да внимавам с какво се тъпча. В службата Станкато носи само дрехи последна мода. Аз също — но приличам на наконтен глупак.
Предполагам, че в тази униформа пак изглеждам като глупак. Не ми стои добре. Нагъва се не там, където трябва, и ми опъва, където не бива. Дори не е топла. Вятърът минава през нея като през мрежа. Човек би очаквал нещо по-свястно при парите, които ти вземат. Хрумва ми да се оплача в отдел Рекламации. Ако се върна жив.
Станкато улавя оръжието с две ръце и ми се усмихва.
— Чудесна изработка. Ще ни свърши отлична работа.
Откъде знае, по дяволите? Първият му патрул, а говори, сякаш е ветеран. Но може би е прав. На него ще му свърши работа.
Десантният вертолет вече кръжи над подготвителната база, но още не е дошло времето. Останалите продължават да шляпат в калта. Изпитвам желание да кажа нещо. Често се чувствам така, особено в компанията на Станкато. Той има навика да се приближава до мен и да подхвърля някоя дума, която ме кара да замълча.
Този път внимавам да не разбере колко съм нервен.
— Как мислиш, дали старият Долечек ще ни забележи? — питам накрая.
Долечек е нашият шеф. Причината, заради която съм тук. Негодникът ходи на маневри всеки уикенд и го прави от години. Разправя, че един мъж не е мъж, ако не се оцапа в кръв. Звучи ми като реклама на военна зона. Но от него ми зависи повишението, а не са ме повишавали от две години. Така че най-добре да му направя впечатление.
Станкато е тук по същата причина, само че не го признава. Твърди, че тенисът и голфът са му омръзнали и че търси нови развлечения. Станкато е алчен копелдак. С две години е по-млад от мен, но сме на едно ниво в службата. Сега иска да ме задмине.
— Този уикенд Долечек се записа да бъде майор от щаба — обяснява ми той ухилено. — Така че няма да ни види, Енди, момчето ми. Дори няма да знае, че сме тук. Затова се успокой и се наслаждавай.
Най-сетне всички са получили оръжие. Сержантът изграчва нещо и се понасяме в тръс към хеликоптера. Това е голяма и шумна машина с цепещи въздуха ротори и лого на „Маневри“ на единия борд. Вътре покрай стените има ниски пейки и нашият взвод се настанява на тях. Аз попадам между Станкато и един по-възрастен мъж със счупен нос и шкембе. Уж е същият като всички нас, но после виждам ветерански нашивки на ръкава му. Правил го е и преди и сигурно е натрупал доста изтребителни точки. Вглеждам се в лицето му и се опитвам да разбера какво го прави убиец, а не жертва.