Пилотът излита. Лицата около мен са леко напрегнати, но щастливи. Много усмивки, шеги. Какво ги радва толкова, по дяволите? Не разбират ли, че могат да ги убият? Призлява ми. Ама че тъпа идея.
Станкато е от тия, дето се хилят.
— Добре ли си, Енди? — пита той, надвиква шума на двигателите. — Не ми изглеждаш наред. — Усмихва се, за да покаже, че само се шегува. Но не е така. Обича да ми се подиграва.
— Добре съм — отвръщам и се опитвам да потисна гаденето. Няма да повърна, не искам да направя удоволствие на Станкато. Като не мога да издържам повече, ще повърна върху него. — Само съм малко нервен — добавям.
— Изплашен искаш да кажеш. — Смее ми се в лицето. — Хайде, Енди, признай си. Всички ни е страх. Няма нищо срамно в това. Лично аз всеки миг ще напълня гащите. Глупаво е да упорстваш. Конкомците ще стрелят по нас с истински куршуми. — Отново този негов смях. — Но това само прави играта по-интересна, нали?
— Аха. — Как ли пък не!
Шкембето решава да се намеси в разговора.
— Прав си — изръмжава той с нисък басов глас. Половината му зъби липсват. Пролетарий. — Правя го от десет години, но всеки път ме лови шубето. Затова пък живея истински.
— Никой мъж не е живял истински, докато не види смъртта — отвръща с нахакания си тон Станкато. Само че това е поредният лозунг на „Маневри“.
— Мъжът не е мъж, ако не е маневрирал — подхвърлям друг популярен лозунг. Но думите ми звучат глупаво. Не като тези на Станкато. Късно е да си ги взема обратно.
Шкембето ми се смее.
— Аха. Като гледам, момчета, на вас едва днес ви предстои да станете мъже, а? — Кима на собствената си духовитост. — Тъй де. И двамата сте зелени като папрат. Веднага си личи.
— Проницателен човек — отвръща Станкато. Подигравателно. След като не носим нашивки, логично е да сме още зелени.
— Правичката казваш — кима Шкембето. — Но аз знам как да се оправям тук. Дръжте се за мен. Ще ви покажа как се прави. Не обичам проклетите конкомци да вземат изтребителни точки от приятелите ми.
Не мога да си представя друг човек, когото толкова не бих искал да нарека свой приятел, освен може би Станкато. Но може би трябва да послушам Шкембето. Не виждам дупки по него, а не искам да има и в мен.
Чува се силен тропот и хеликоптерът се разклаща. Двигателят замира. Пристигнали сме. Точно в епицентъра на военната зона. Оттук нататък оставаме съвсем самички. Взводът, който заместваме, е патрулирал в гористата част на хълма. Търсели са конкомци. Надявам се, че конкомците няма да търсят нас. Какво стана с добрите стари войни, когато всички се събираха на бойното поле, за да пострелят едни по други?
Изсипваме се от вертолета право в езеро от кал. Слънцето вече е високо в небето и наднича зад края на един голям облак. Кишата се е разтопила. Но вятърът продължава да свири и е по-студено отпреди.
Намираме се на открита площадка, заобиколена от вечнозелени дървета. Другият взвод вече се е строил и е готов да се качи на хеликоптера. Чувам ги да ругаят, но повечето са ухилени. Изцапани са с кал, но няма кръв. Не виждам и ранени. Може би тази работа ще се окаже по-лесна, отколкото си мислех.
Шкембето маха на един от тях и получава същото в отговор.
— Как мина? — вика той.
— Ще си поискам парите обратно. Толкова търчане за нищо. — Мъжът поклаща глава, поглежда косо сержанта, после мен — с презрение. Умник. Вероятно има толкова пари, че му стърчат от ушите. Или това, или изтребителни точки, достатъчни за голяма отстъпка. В противен случай как би си позволил да си купи цяла седмица във военната зона по цените на компания „Маневри“? Представям си какво мисли за нас, двудневниците.
Веднага щом слизаме, те започват да се качват, после хеликоптерът завърта ротори и излита. Обратно по канцелариите, или където живеят и работят. Конкомците не стрелят по десантни вертолети, така повелява едно от правилата. Но се е случвало да изтребят цял отряд веднага след стоварването му на открито. Тази мисъл ме кара да се озърна изплашено.
Сержантът излайва кратка заповед и ние се строяваме като послушни войници. Той ни оглежда. Очевидно не е никак доволен.
— Е, добре — започва с глас, който не предвещава нищо добро. Като че ли го е извадил от някой стар военен филм. Само че видът му не е такъв. Прилича ми по-скоро на счетоводител. Носи очила, прекалено е млад и се хили ни в клин ни в ръкав. Въобще не може да ме изплаши. Забелязвам, че няма и ветерански нашивки. Още един удар за мен. Ама че съм късметлия.
— Време е да тръгваме — подема младокът сержант. — Тези типове е трябвало да открият конкомците, а са се размотавали цяла седмица. Така че ние ще ги намерим. Дойде часът да лазите на лакти, задници. Да видим колко ви бива за действие. Дано сте добри, инак ще ви гоня повече от конкомците. Помнете, ще получим позиционни точки, ако открием лагера, плюс изтребителни за всеки убит конкомец. Това означава отстъпка от цената следващия път.