Премигваше тъничка червена светлинка, която показваше, че ключът е бил счупен. Джек отстъпи назад и изруга.
Някой бе отварял шкафчето.
Пристъпи отново напред и дръпна вратата. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно. Не липсваше нито един костюм, въпреки че Джек не би се изненадал — костюмите вървяха добре на черния пазар.
Може би точно това най-много го притесняваше. За да бъде успешен, саботажът трябва да остане незабелязан. Във всеки случай на този етап Джек не можеше да предприеме нищо.
Ако наистина е имало саботаж, значи трябва да има и заподозрян. Кого да избере? Все още никого — поне засега. Той стисна безсилно юмруци. Ще трябва да каже на Кевин. Дори нищо да не може да бъде направено, Пурпурния трябва да знае какво става. Нека всички бъдат подготвени.
Обърна се и на излизане в коридора се сблъска с друг Рицар. Младият мъж вдигна глава и го изгледа, очите му бяха сини като планински езера. Косата му беше руса, късо подстригана. Беше същият младеж, който бе направил онзи последен, отчаян опит да го спре.
— Капитане — кимна той и застана мирно.
— Свободно — промърмори Сторм. Миг по-късно се сети за името му. — Роулинс, нали?
— Да, сър.
— Какво мога да направя за теб?
— Командир Кевин ви търси.
— Добре. Той къде е?
— В офицерската каюткомпания, сър.
Сторм се намръщи. Офицерската каюткомпания не бе нищо повече от тясна и задушна стаичка, натъпкана с няколко кресла и маса. Единственото предимство бе добре зареденият с напитки бар. Той кимна.
— Благодаря ти, Роулинс. Тръгвам веднага.
— Сър! — младият Рицар тракна с токове.
Сторм понечи да продължи, но нещо в изражението на младежа го спря.
— Какво има?
— Зная, че е още рано, сър. Но Пурпурния… искам да кажа, командир Кевин, ме информира, че ще подберете хората си, след като се приземим. Въпросът е, че аз… бих искал да бъда ваш заместник. — Лицето на младия мъж светна.
Кога за последен път се бе изправял срещу подобен идеализъм и чистосърдечно вълнение? Сторм имаше чувството, че вижда самия себе си, но преди двайсет и пет години. Разтърси глава, осъзнал, че Роулинс очаква с нетърпение отговора.
— Ще помисля върху това — обеща Джек.
— Добре, сър. Това е всичко, за което исках да ви помоля Роулинс отново отдаде чест.
Докато крачеше нататък по коридора, Сторм неусетно се унесе в спомени. За един кратък миг дори се зачуди кои от тях са истински и кои — имплантирани.
— По дяволите, Сторм, не стой там. Запречваш вратата — долетя гласът на Кевин, който му махаше откъм масата. — Радвам се, че дойде.
— Викал си ме?
Кевин се облегна назад в креслото и опря крака на масата. Сребристата му коса лъщеше на светлината на лампите. Беше изпил няколко бири, но не му личеше. Погледът му бе все така кристалночист.
— Откога се познаваме? — изгледа го Кевин.
— Достатъчно дълго, бих казал.
— Кодексът на наемниците. Ти пазиш моя гръб, аз — твоя.
— Нещо подобно — захили се Джек и надигна шишето с бира.
— Нито веднъж не попита какво е казал Скот на императора.
— Предположих, че ти ще ми кажеш, ако искаш.
Кевин се усмихна. Двамата надигнаха шишетата, чукнаха се и отпиха.
— За войниците.
— За войниците — повтори Джек. — Знаеш ли, само веднъж съм изпитвал колебание в теб.
— Така ли? И кога беше това?
— Къде беше, когато ме отвлякоха в Лазертаун?
— Последвах те — отвърна Кевин. — Успях да открия криогенната лаборатория на Нег и видях сметката на копелдака заради това, което ти бе направил.
— Какво? А ми казаха, че било работа на работодателя му.
— Може да е искал, но аз го изпреварих. Съжалявам, ако съм те разочаровал. Не можах обаче да накарам онзи мръсник да ми каже къде си.
— Все пак благодаря.
Те отново чукнаха шишета.
— Нищо работа. Ти щеше да направиш същото за мен. — Кевин остави бутилката и се ослуша.
— Какво има?
— Чуй.
И той чу. А после го почувства… вибрациите в корпуса на кораба. Спускаха се надолу и след около час щяха да се приземят. Но имаше нещо в движението и шума, което ги накара да застанат нащрек.