— По дяволите! Корабът маневрира!
— Нещо такова. Какво ще кажеш да викнем на някои от момчетата да си сложат костюмите?
Този път корабът се разтърси осезаемо.
— Ще кажа, че си малко закъснял.
И двамата скочиха на крака. Кевин се пресегна към интеркома.
— Тези, които си чуят имената, незабавно при шкафчетата с костюмите. Абдул, Пикет, Хернандиес, Перес, Сакс…
— Роулинс — подсказа му Джек.
— И Роулинс — веднага след последното име откъм коридора отекна тревожният вой на алармата. Джек и Кевин вече бяха на половината път до шкафчетата. Двамата се хвърлиха едновременно през стесняващия се процеп на херметичната врата и се претърколиха отсреща. Ласадей вече беше там и отваряше сандъците със снаряжение.
Сторм погледна към шкафчетата и мигом осъзна, че каквито и улики да е имало там, сега са унищожени. Реши да остави този въпрос за друг път, посегна към своя костюм и разкопча умело закопчалките. Повиканите Рицари бяха тук и също навличаха своите костюми.
Абдул пристигна последен, със запотено от бързане чело. Той се ухили на Кевин и въздъхна:
— Божичко, шефе, ама те стрелят по нас.
— Това вече го знаем — изръмжа Ласадей. — Кажи ми нещо, което не знаем.
— Добре, сержант. Тези, които стрелят не са драки, а битианци. Хубаво е, че не ги бива да се целят.
— Битианци? — погледна го учудено Джек.
— Точно така. — Гласът на Абдул стана приглушен, след като се напъха в костюма. След миг главата му се показа отгоре. — Още не са достатъчно силни да ни победят, но със сигурност могат да ни причинят сериозни неприятности.
Ласадей погледна многозначително към Джек, в смисъл „нали ти казах“.
Примитивни варвари, умеещи да засичат космически кораби и познаващи технология за полети в открития космос. Джек прехапа озадачено устни, докато холограмата се задействаше.
До него стоеше Кевин. Имаше нов костюм, с най-модерните оръжия, но и този бе поръчан в бледоморав цвят. Джек не можеше да различи лицето зад непроницаемото стъкло, но го позна по гласа.
— Да опитаме ли през десантните капсули?
Джек почувства прилив на адреналин. Не беше участвал във война близо две десетилетия.
— Да, сър. Ще поискам да ни прехвърлят координатите. — Превключи на друга честота, докато Кевин остана на основната, за да продължи с инструктажа на бойците. Джек знаеше какво точно ги очаква. За новаците щеше да е за първи път, макар да се бяха упражнявали. Един или двама от наемниците вероятно също го бяха правили. Това беше, мислеше си Джек, като да правиш любов — никога не е по-хубаво и по-страшно от първия път. Докато чакаше да му съобщят координатите, наблюдаваше как другите си наместват раниците, в които освен парашути държаха цялото си снаряжение.
— Мостикът.
— Говори капитан Сторм. Командир Кевин каза, че няма да търпи да стрелят по нас. Дайте ни координатите и ни откарайте максимално близо. Ще използваме десантните капсули. След като скочим, продължете според предварителния план и пратете ховъркрафт да ни прибере.
— Да, сър! — отвърна пилотът и в гласа му се долови спотаена радост. Корабът се заклати.
Имаше десет десантни капсули и в девет от тях вече се бяха напъхали Рицари. Джек скочи в неговата, затвори капака и изчака, докато се изравни налягането. Докато беше вътре, не виждаше нищо. Външните камери предаваха само непрогледен мрак.
Но чувстваше. И можеше да чува. Някой шепнеше едва доловимо. Или пък се молеше.
— Млъквай, Абдул! — провикна се Ласадей.
Отново тишина. Някой подсмръкна. Джек усети, че се усмихва. Тялото му трепереше от напрежение и нетърпение, тревогата на тренирания спортист преди състезание. Почувства, че сърцето му блъска със силни, ритмични удари.
А след това усети и фантом.
„Господарю?“
Първият път бе едва доловимо, като слаб вътрешен ветрец.
„Тук съм, фантом“ — отвърна мислено Джек.
Нищо. Гласът бе изчезнал. Слабата искра бе загаснала в мрака.
Джек не бе имал време да се съблече и ризата под костюма бе подгизнала от пот. Ако можеше, щеше да измъкне ръце от ръкавите и да я разкъса…
— Изстрелване след двайсет секунди, господа — обадиха си от мостика. — Успех.