Джек задейства своите двигатели. Всички се затичаха, преодолявайки равнината с огромни подскоци, и лагерът на битианците, който бе зад хълмовете, изведнъж започна да се приближава към тях. Джек забеляза там дребни, подскачащи фигурки. Малко след това край тях започнаха да избухват снаряди.
Ласадей се разсмя.
— Не могат да засекат разстоянието.
Още докато произнасяше тези думи, една черна точка се изви в небето, носейки се право към него.
Роулинс стреля и взриви снаряда във въздуха. Тримата продължиха да тичат през дъжд от метал и пламък. От пушеците срещу тях изникна бронирана машина. Джек се извиси над нея, завъртя се във въздуха и я взриви с предпоследната си ракета.
— Какво беше това?
— Танк, предполагам. Или нещо подобно. Опитват се да ни обкръжат. — Джек не можа да довърши изречението, тъй като пътят им беше препречен от редица огромни машини, с височина на жилищни блокове. Прах и пепел закриваше виолетовото небе, докато металните чудовища настъпваха неумолимо напред. Кевин, Роулинс, Перес и Джек се издигнаха право нагоре. Джек се приземи върху една от машините, изтръгна оръдейната кула и обля вътрешността с достатъчно лазерен огън, да изпепели онези, които я обитаваха — хора или роботи. Машината под него замря и докато се оглеждаше, той забеляза, че съседната вече рухва в прахоляка, а третата се е килнала безпомощно на една страна. Скоро и четвъртата последва злощастната съдба на другите три.
Джек се спусна плавно на земята, като си мислеше, че до момента вероятно бе избил над стотина битианци, а не бе зърнал нито едно лице. Не че изпитваше някакво желание.
Облиза устни и се озърна. На близкия хълм се виждаше редица от войници. Кевин и останалите се подготвяха да ги нападнат във фланг.
Джек извърна поглед встрани и изведнъж забеляза масивна батарея от машини, вероятно артилерийски установки. Прицели се и пусна в тази посока последната си ракета. Взривовете бяха толкова оглушителни, че поне няколко минути не можеше да чува нищо.
Когато пушекът и прахта най-сетне се разсеяха, оцелелите битианци лежаха по очи на земята, в недвусмислен жест на покорство.
Кевин пристъпи към тях. Свали шлема си и пое с пълни гърди чуждоземния въздух.
— Господа — обяви. — Добре дошли на Бития.
19.
— Десантният кораб се спуска при Южния квартал — рече Колин, подал глава от библиотеката, след като бе излязъл на кратка среща с един от помощниците си.
— А Джек? — подскочи развълнувано Амбър.
— Той трябва да е на борда. Отивам да се срещна с него — там вече ги очаква един от местните свещенослужители, за да ги пречисти.
Амбър се намръщи. Битианците бяха странни хора, имаше чувството, че никога няма да се научи да ги разбира. Тя се изправи и приглади косата си с ръка.
— Какво означава това?
— Означава — отвърна Колин, — че ще видя нещо, за което само съм чувал — ритуала на пречистването.
— Все още не мога да разбера защо не пристигнаха с транспортните кораби като другите — оплака се Амбър на Колин.
— Съобщиха ми, че са участвали в битка на едно от размирните места — обясни й Колин. — Според слуховете битианците открили огън по тях веднага щом навлезли в атмосферата. Кевин сигурно не е имал търпение да си облече костюма.
— Стреляли са по тях, докато са се спускали?
— Така ми беше предадено.
Пристъпиха зад тежкия гоблен, който закриваше главния вход. Чу се звън на камбанки, почти веднага в лицето я блъсна горещия, изпълнен с екзотични аромати вятър на Бития. Аромати на чужд и непознат свят и небе, с цвят на тъмно вино. С всяко завъртане на главата улавяше нови и нови ухания — на цветя, треви и храсти.
Амбър се зачуди дали битианците улавят миризмата й така, както тя тяхната. И как я възприемат? А може би постоянният и тежък аромат на войната бе потиснал всички останали сетива.
Колин я дръпна нетърпеливо за ръката.
— Побързай, момиче, не искам да пропускам това.
Спомнила си едва сега, че — съвсем закономерно — религията бе единствената страст в живота на Колин, Амбър се постара да ускори крачка. Опитваше се да не обръща внимание на любопитните погледи на битианците, докато се разминаваше с тях на улицата. Любезни, хладни, но и любознателни, тези безполови (а може би еднополови) създания извръщаха очи винаги, когато ги поглеждаше. Съсухрената им кожа издаваше странен, животински мирис. Неведнъж на Амбър й се струваше, че долавя в тази миризма някакво спотаено, но силно чувство. Гняв? Може би беше точно това. Почти всеки сантиметър от откритата им кожа бе покрит с татуировки, които като че ли носеха по рождение. Вървяха изправени, със змийска гъвкавост и вместо коси имаха странни, парцаливи и разноцветни кърпи.