Кърпите бяха от фина материя, подобна на коприна и краищата им се вееха свободно на вятъра. Нямаше две еднакви, същото, според Колин, можеше да се каже и за самите битианци, освен ако не произхождаха от общ зародиш — тогава единият беше точно копие на другия. С изключение на кърпата.
И така, те продължаваха да си проправят път през тълпата, Джонатан, техният телохранител, едва смогваше да ги следва, а Амбър се чудеше кой от обитателите на Сасинал я бе видял да убива готвача.
При тази мисъл тя стисна болезнено челюсти и гърлото й се сви. Беше сметнала, че се е отървала от убиеца, но тялото му бе открито отвъд чертите на града, разкъсано от дивите животни, с все още стиснат юмрук, в който бе останала щипка от отровата, с която бе възнамерявал да премахне Колин. Според следователите убиецът е бил жив, когато са го открили сурфите, тукашните лешояди. Амбър затвори изплашено очи.
Беше им го захвърлила жив.
Но как би могла да знае? Дори и да знаеше, нима имаше друга възможност? Ала колкото и да се успокояваше, не можеше да потисне чувството на вина и срам.
Още по-лошо бе станало тази сутрин, след като получи онова тайно съобщение.
Някой я беше видял. Кой и какво искаше от нея? Тя бе раздвоена между желанието да се оглежда по улиците за очи, които я следят внимателно, и страха, че наистина може да се натъкне на такива. Защото узнае ли кой е изнудвачът, може да убие отново.
Джонатан пуфтеше зад тях, изпотен под дебелото синьо расо и тежестта на дървения кръст, и постепенно започна да изостава. Амбър се обърна и той я стрелна с умолителен поглед, който я накара да се усмихне състрадателно.
— Изгубил си форма, а, Джонатан? Какво става — да не би откакто си на Бития да ядеш повече, отколкото да спиш?
Тъмнокосият мъж се изчерви. Имаше едро, тромаво тяло и закръглен корем.
Колин се усмихна и стисна Амбър за ръката.
— Не му се присмивай — помоли я той, но развали всичко, след като се разсмя.
Те забавиха крачка тъкмо когато ниско над тях прелетя ховъркрафтът и от страхотния шум разговорът стана невъзможен.
— Това трябва да е Сторм — рече Колин, след като корабът отмина.
Нещо в гласа му накара Амбър да се обърне и да го погледне.
Когато наближиха Южния квартал, оказа се, че тук се е събрало почти половината от населението на Сасинал. Имаше търговци и миньори, дошли да приветстват пристигането на войниците. Битианците стояха малко настрани и докато минаваше покрай тях, Амбър отново улови миризмата им — страх, уважение или омраза? А може би различно за всеки индивид, както бяха различни и външните им белези. Тя тръгна след Колин и Джонатан, които си проправяха път към платформата. Отново я завладя тревога. Кой от двамата знаеше какво е направила и дали щеше да я издаде на Джек?
Чудноватият изглед на Върховния жрец я накара да забрави всичките си страхове и дори да спре да диша за няколко секунди. Той стоеше на самия край (дали бе „той“ наистина?), облечен в сиво расо и с пъстра кърпа на главата. На китките и глезените му бяха пристегнати други шарени украшения. Никога не бе виждала кожни татуировки в цвета на битианското небе. Какво беше това — знаци за принадлежност към тукашната религия или нещо друго? Жрецът вече бе подхванал напевна молитва, размахвайки ръце като птица в полет, но внезапно спря, извърна се към тях и в този миг тълпата на площада се смълча.
Какво ли бе станало? Дали ги бе подушил? Стомахът на Амбър се сви. „Боже мили — помисли си тя. — Гледа право към мен. Възможно ли е да е разбрал какво съм направила?“
Нямаше никакво съмнение. Сияещите му очи бяха втренчени в нейните и за един миг Амбър се почувства така, сякаш жрецът би могъл да се пресегне и да изтръгне душата от тялото й.
Хрумна й, че може би точно от това е имала нужда. Зави и се свят и земята под краката й се люшна.
— Струва ми се, че иска да говори с вас, сър — обади се Джонатан.
— Надявам се, че си прав — отвърна Колин. — Ще ни помогнеш ли да се приближим?