Убиецът заби нокти в шията му. За миг Джек си помисли, че може да са намазани с отрова, но въпреки това не отпусна хватката си.
И тогава убиецът престана да се съпротивлява и увисна в ръцете му, дишайки тежко. Въпреки това Джек не посмя да го пусне.
— Е, добре, фермерче — прошепна убиецът. — Печелиш. Нае ме човек на име Уинтън. Моли се да не се срещаш с него.
— Познавам го — отвърна Джек. — А какво знаеш за нападението срещу Колин от Синьото колело?
— Това беше работа… на друга организация.
— Каква организация?
— Аз… също имам чувство за дълг. Стиснеш ли малко по-силно, няма да узнаеш нищо повече.
— Имаш ли някаква цел тук?
— Естествено.
— Кой?
Последва кратка пауза, сетне въздишка.
— Ти.
Джек усети, че по челото му се стича хладна пот.
— Кой?
Този път нямаше отговор и Джек се досети, че няма и да има.
— Журналистът Скот Рудолф?
— Ах. Виждам, че си запознат с подвизите ми. — Мъчителна кашлица. — Това беше по поръчка на Дракската лига.
— И защо?
— Въпрос, на който наемният убиец никога не отговаря.
Само няколко секунди след това тялото на убиеца увисна безпомощно. Джек го подържа още известно време, преди да осъзнае, че всъщност стиска в хватката си мъртвец. Изправи се и се огледа. Макар тук охраната да не бе на нивото на императорския дворец, в коридорите имаше камери. Джек докосна микрофончето под ризата си. Посланикът щеше да е първият, който щеше да се запознае с признанията на убиеца. Лошото бе, че двубоят между двамата навярно е бил чут и сега не можеше да се надява да спипа Уинтън. Джек се обърна и се затича обратно по коридора. Стигна стълбата и напусна етажа още преди полицията да се появи на местопрестъплението.
Прекоси със забързана крачка града и скоро стигна вилата на Колин. Спря пред нея и се ослуша, обгърнат от странни аромати. След това изтича до вратата и дръпна звънеца.
Джонатан повдигна тежкия гоблен и го погледна със сънено изражение.
— Очакват ме — прошепна му Джек.
Телохранителят се отмести и отвърна:
— Негово преподобие каза, че може да наминеш. Каза също, че Амбър е на горния етаж, но изглежда много разстроена. Той не могъл да й помогне. Може би ти ще можеш.
Джек сведе глава да се пъхне под гоблена.
22.
Искаше да й каже, че е свободна, но се боеше, че тя ще подуши миризмата на убиеца по ръцете му, и затова реши да изчака до сутринта, преди да й съобщи радостната вест, че подозренията към нея са отпаднали. Вместо това й поднесе комплиментите си.
Ако я беше наблюдавал внимателно, сигурно щеше да забележи, че лицето й порозовява от удоволствие, но той пропусна тази възможност.
— Амбър — рече й, забелязал, че отново извръща глава навън. — Погледни ме.
Тя извърна лице. Използваше косата си, за да крие мислите, които не й даваха покой. Виждаше само едно кафяво око.
— Открих Уинтън. Той е тук, в посолството.
Тя не отговори.
— Какво съм направил?
— Нищо — отвърна Амбър след кратка пауза.
— Тогава бих ли могъл да направя нещо?
— Отведи ме у дома. Върни ме на Малтен, Джек.
— Мислиш, че там ще си в безопасност?
Никакъв отговор и този път.
— Решил съм да се разправя с Уинтън. Ще го направя, дори ако трябва да мина през Пепус, Колин или този проклет битиански Върховен жрец.
— Или през мен.
Не знаеше какво да отговори, затова прекоси стаята, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. След това я погали нежно по главата. Лъхна го миризмата на нейния парфюм. Тя вдигна ръце и го отблъсна решително.
Очите й срещнаха неговите.
— Ти ме обичаш — прошепна той и с изненада установи, че гласът му трепери.
Амбър поклати глава.
— Проклет да си, Джек. Колко време ти трябваше, за да го разбереш?
— Просто не съм поглеждал в правилната посока.