— Така е. — Той се надигна и Джек си помисли, че посланическите дрехи не му отиват толкова, колкото расото на Скиталец. — Господа, пратихме съобщение, че сражението е било само изолиран инцидент. Насилие, породено от агресивните действия на битианците. Възможно е да ни повярват, когато им кажем, че не сме дошли тук, за да водим война, и че само се защитаваме. Но е възможно и да продължат по стария начин.
Кевин се изправи и отдаде чест.
— Посланик.
— Командире. — Колин кимна леко и напусна приемната на посолството.
Джек почти не ги слушаше, потънал в мисли и спомени от днешното сражение. Какво го бе прихванало фантом? Дали не се е побъркал? И най-вече, какво бе станало с Амбър?
Пресегна се и улови Кевин за лакътя.
— Ще ми отстъпиш ли скутера?
Двамата излязоха на верандата. Джек чу шум от стъпки зад тях и се обърна. Полицаи от охраната и чиновници от посолството — нищо, което да го обезпокои.
— Досега не сме открили нищо — съобщи му Кевин, като разтъркваше челото си.
— Искам да се уверя.
Кевин спря и замълча, сякаш търсеше най-подходящите думи. След това произнесе бавно:
— Необходим ми е някой, който да огледа отблизо онези неща, които са били заснети по поръчка на Колин.
С други думи: някой, който има представа от дракски пясъчни убежища.
— Аз съм твоят човек.
— Така и очаквах. Ще кажа на Ласадей.
Когато излязоха на стълбището, видяха малка тълпа от хора, очакващи да ги приемат. Стори им се странно, че нямат татуировки и кожата им е светла.
От тълпата към тях се приближи нисичък човечец.
— Капитан Сторм?
— Да.
— Трябва да поговоря с вас.
Мъжът идваше от Търговската улица, за което лесно можеше да се съди по благосъстоянието, което излъчваше. Зад него се изправи личният му телохранител. Джек се обърна към Кевин.
— Ти върви. Аз ще остана.
Среброкосият мъж кимна и излезе на улицата.
Търговецът потри развълнувано ръце. Кокалчетата му бяха отекли — вероятно от артрит, често срещано явление на граничните планети, където медицината не беше на ниво. Болест, която трудно се лекуваше, след като веднъж се развие.
— Какво мога да направя за вас?
Търговецът извади от джоба си късче сребрист плат.
— Трябва да ви предам това. Ако искате да узнаете повече, ще се наложи да прескочите до кръчмата „Раздвоен език“, в Източната част. — Той пъхна парчето в ръката му и се отдалечи, следван на крачка от телохранителя.
Джек втренчи поглед в късчето. По краищата му имаше следи от кръв. Когато го приближи до очите си, откри, че върху кръвта са полепнали няколко дълги червеникавокафяви косъма.
— Амбър!
Джек вдигна глава, но двамата бяха изчезнали.
Амбър погледна надолу към гущера. Гледаше я през прозрачните ципи, покриващи очите му, вкопчил нокти в нагорещената скала. Стомахът й се сви болезнено и тя чу куркането на червата си. Беше яла само веднъж — някакви яйца, нямаше представа от какво — и треската изгаряше цялото й тяло. Но макар все още да искаше да умре, нямаше никакво намерение да гладува до смърт. Това бе първият й миг на проясняване, откакто се бе хвърлила с главата надолу сред глутницата от сурфи. Не можеше да си спомни какво я бе спасило — ярки мълнии бяха танцували пред очите й, но когато отново дойде на себе си, крачеше сред хълмовете и единственият спомен от сблъсъка с животните бе зейналата рана на лявата й китка. А сега беше гладна.
— Ела тука, закуско — подкани тя животинката.
Гущерът изплези език, опита на вкус въздуха и се скри. Тя неволно потрепери. Стискаше в ръка заострена пръчка, над която се бе трудила упорито близо половин час. Гущерът отново подаде глава. Сега. Трябваше да го нападне сега или да го забрави.
Амбър замахна. От допира с гърчещото се хлъзгаво тяло й се догади и тя го притисна с крак, докато престана да се съпротивлява.
— Божичко — въздъхна. — Дано да успея да го преглътна.
Амбър отдавна бе захвърлила якето си, празния кобур и манерката. Вдигна поглед към облаците, които се носеха по небето.
— Мили Боже — прошепна. — Дано ме удари светкавица.
Бурята бързо набираше сили и мирисът на въздуха се промени. Дори ушите й изпукаха от рязката промяна в налягането. Тя се облегна на пръчката. Боляха я краката, но знаеше, че ако си свали обувките, никога вече няма да може да ги нахлузи. Измъчваше я постоянна треска, която подсилваше жаждата й.